Приказка за Тъгата

детска приказка за развитие на емоционалната интелигентност при децата

Приказка за Тъга

Всеки знае тоз герой
от историята наша.
Ти кажи ми кой е той
и какво за тебе значи.
Важно е да го познаваш
той е просто част от теб
и ако не позволяваш
няма той да е злодей.
Ако с теб си споделим
неговите приключения
можем да го разберем
и намираме решения.

© Настоящата приказка, всички графики, снимки, колажи и видеа в тази страница са лицензирани авторски произведения с пълни авторски и лицензионни права на FUNTAZIA KIDS Limited. Използването им е свободно единствено за прочит с образователна цел. Сюжетът е базиран на няколко научно-доказани подходи за развитие на емоционална интелигентност и социално-емоционални умения и компетенции като: подход RULER на Института за развитие на Емоционална интелигентност към Университета в Йейл, подходът „Зони на регулация“, подходът „4Rs“ и пр.

Приказката е част от поредица. Преди нея прочетете останалите приказки в следната последователност:
1. Приказка за Гняв, 2. Приказка за Страх

приказка за тъгата

Всеки казва, че познава Тъга от раждането си. Някои твърдят, че са били в топлите й обятия често – други са малко по-горди и не признават всичките си срещи с нея.

В нашата приказка Тъга е чаровна кралица, която заедно с Отврaщение владее Синьото Кралство. Тъга носи голям, дебел и топъл шал. Облечена е в семпла и феерична рокля. Когато си край Тъга тя винаги успява да те отпусне, да те накара да поискаш да си починеш и да споделиш. Тя ще те изслуша, защото знае колко е важно да бъдем изслушвани, когато се чувстваме неприятно.

Скъпо приятелче, можеш ли да нарисуваш своята Тъга? Една ли е, или са много? Как изглежда? Къде живее? Защо?

Тъга иска да разбере смисъла на нещата и може би за това е толкова добър слушател. Всички от Четирите кралства знаят – ако искаш да споделиш болката си, Тъга ще бъде до теб, за да го направиш. Ще те изслуша, ще те прегърне и стопли… и ще запише твоята история в свитък, който накрая ще мушне сред другите свитъци в своите големи дисаги, които носи на гърба си. Ще се запиташ как е възможно толкова фина дама да носи такава голяма тежест на раменете си, а Тъга ще ти отговори: „Всеки има нещо, което му тежи. Важно е да знаем как ни олеква.“

Както всички други владетели, Тъга също има свой замък, но той няма прозорци и е много, много тих – там тя може да мисли и премисля случките, които е записала. Замъкът на Тъга е под земята. Само две части се виждат от него – входът и изходът. Входът на подземния замък е много близо до границата между Синьото Кралство и Зеленото Кралство – край Голямата река.

На входа на замъка стои голяма каменна плоча, на която е издялан надпис: „Подари време на изгубеното, за да откриеш смисъла на целите си.”. До плочата има стръмни дървени стълби с парапет, които водят до дълъг и много тесен тунел към подземията. В подземията е тихо и спокойно. Тъга често казва, че е толкова тихо, че можеш да чуеш мислите си още докато вървиш по дългия тунел до центъра на замъка й. А в центъра е голямата библиотека, където Тъга трупа свитъците си.

Свитъците съдържат разказани спомени за изгубените неща. Изгубени от някого, за когото са значели много. Затова ако попиташ Тъга какво има в свитъците, тя ще ти каже лаконично: „Уроци за важните неща, които липсват“.

Тъга знае колко са важни свитъците за тези, които споделят историите си с нея. Затова ги пази за тях – за да могат да си ги припомнят, когато имат нужда. Тъга изслушва историите на другите и им съчувства искрено. Тъжните истории я карат да заплаче, а сълзите си събира в стъкленици, защото историите в свитъците й записва с тях.

Приятели на Тъга са гарваните – макар за много други те да са зловещи крилати създания, Тъга знае, че външният вид лъже и те всъщност са добри другари и вестоносци. Гарваните дават на Тъга от перата си, за да може тя да записва всичко важно в своите свитъци. Те не се страхуват от нея. Не се страхуват дори от ледената старица на Синьото Кралство, за която ще ти разкажа нататък.

Синьото Кралство

Вече знаеш, че между Синьото Кралство и Червеното Кралство има каменна стена, образувана от изстиналата лава на Вулкана. Народът на Синьото Кралство посещава Стената, за да събира камъни от местата, които Великанът Ярост е срутил. Тези камъни са много полезни на жителите за зидането на високи каменни стени около къщите. Разбира се, всеки би се зачудил за какво ли са тези стени, освен ако не е бил свидетел на някоя от внезапните ледени зими, които се случваха. Сигурно се чудите не са ли самотни и изолирани жителите в това кралство, заради същите високи каменни стени? Съвсем не. Тъй като всички те делят общи стени помежду си – има врати и малки отвори между тях, през които хората се движат и си ходят на гости. Тези отвори в техните каменни огради им помагат да споделят топлината на големите огнища, които всеки имаше в средата на къщата си. Всяка къща има висока ограда, но и голям висок комин в центъра на овалния си покрив. Когато настане внезапната зима – жителите запалват големите си печки и над каменните стени се издигат гъсти облаци дим. Отдалеч човек ще си помисли, че това е друг страшен вулкан, като онзи в Червеното кралство.

В най-северната част на кралството стои малката дървена къщичка на Тъга. Тя е тиха и усамотена. Мястото е спокойно и уединено. От едната му страна е красивата иглолистна гора, а от другата са блатата.

Три-истинното правило на Синьото Кралство

Както вече знаеш, Гняв е измислил закон в Червеното Кралство, наречен „Три-истинно правило“. Причината за това е разрушителният характер на великанa Ярост.

В Синьото Кралство няма глупави великани, облечени в лава, но и там не липсват подобни стихийни проблеми. Всички поданници на Кралството се страхуват от дребната старица с леден бастун. Някои я наричат Скръб, други Печал, трети – Коравосърдечност или Песимизъм. Тя носи внезапната зима, за която стана дума по-рано. Сковаващият лед и студ започва с проливни дъждове. Жителите мръзнат в очакване Скръб да превъзмогне вледеняващите си настроения.

Един ден жителите предлагат на Тъга в Кралството да бъде прието „Три-истинното правило“, защото всички вярват, че с негова помощ ледената старица ще стои настрана.

Три-истинното правило на Синьото кралство гласи:

„Всички жители на Синьото Кралство се съгласяват с Три-истинното правило. То включва три задължения на всеки жител:

  1. Никога не лъжи Тъгата;
  2. Никога не изоставяй Тъга преди тя да поиска да си тръгне от теб;
  3. Никога не опитвай да се скриеш от Тъга, ако тя те потърси.“

Ледената старица

Може би ще ти се стори странно това три-истинно правило, но за него си има важна причина – ледената старица беше самата Тъга. Понякога, когато Тъга се зачита в някой от свитъците си, тя се натъжава наистина много… и остарява. Косата й става чорлава и заприличва на огромен облак. Задухва силен студен вятър, който вее буйните й синеещи коси като вълните на море. Сълзите й заваляват като дъжд над нея, а ръцете й се вледеняват и превръщат сълзите в ледени висулки. Старата Скръб се сбръчква в тъжната си гримаса и се усеща все по-слаба и немощна, но всъщност съвсем не е такава. Тя има тази смразяваща сила, от която всички се страхуват, но точно в нея разбират колко е важно да  бъдат заедно и да се подкрепят докато отмине.

Скръб не спи. Тя крета из Синьото Кралство, иска промяна – иска някак да избяга от самата себе си, от стихиите около нея… но това я прави все по-слаба и по-немощна. В своето отчаяние удря ледения си бастун в земята и сковава всичко. И всичко притихва.

Тогава, в ледената тишина, Скръб изважда голямо бяло перо от все по-тежащите й дисаги, пълни със свитъци и стъкленици със сълзите на Тъга. Изважда свитъка с историята, по която скърби и повиква човекът, който и я е споделил. Дава му голямото бяло перо и той дописва в свитъка как е успял да превъзмогне ситуацията. Скръб взима свитъка и се зачита в написаното, но вледеняващите й ръце го превръщат в къс лед и той се строшава на хиляди парчета край нея. Парчетата попиват в земята. Свитъкът е изгубен, но остава завинаги в душата на Скръб, която е напълно изнемощяла.
В този момент тя усеща отново топлина. Топлината на примирението, топлината от каменните стени на къщите… И се подмладява. Отново става Тъга.

Тъга споделя с хората „Не искам да се чувствам сама! Затова аз имам нужда от вас, колкото вие от мен“ и е права. Самотата на Тъга е друга причина тя да се превръща в Скръб. Не можеш да игнорираш Тъга – хората го бяха осъзнали и вписали в „Три-истинното правило“. Затова всички в Четирите Кралства знаеха, че ако Тъга те потърси – ти трябва да си с нея. А Тъга никога не търсеше никого напразно.

„Аз отивам там, където има нерешен проблем. Аз съм там, където има нужда от промяна, защото нещо вече не е от полза за някого. Аз искам да помогна на хората, които са се вкопчили в нещо, което вече не им е нужно – за да могат да го пуснат. Аз трябва да им покажа какво са загубили, за да видят какво не са. Аз търся смисъла на това заедно с тях. Защото тогава те имат нужда от моята прегръдка – но и аз от тяхната.“ – споделяше Тъга с поданиците си.

Скъпо приятелче, кога си изпитвало скръб, печал? Как изглежда тя? Можеш ли да я нарисуваш? Можеш ли да споделиш какво прави и как изглежда тя?

Веднъж, обаче, едно дете се скри от Тъга, след като тя го потърси. Искаш ли да научиш повече? Чети нататък.

Малкото момиченце с големия шал

Тъга има силата да се подмладява. Превръща се в малко момиченце, което обожава да си играе в локвите край блатото, да се катери по дърветата в гората и да си говори с всеки от жителите на Кралството, когото срещне. Мило дете, припкащо насам-натам, вечно спъващо се в големия си топъл шал.

Някои наричат това хлапе Вина, други Разкаяние, Разочарование, Отчаяние.

То иска много да си говори с хората, да им обясни, че ледената старица също е важна за кралството, че тя не е толкова лоша, колкото изглежда, не е зла – напротив.

„Ами… ако я няма тази мила стара жена – кой ще ни напомня, че зависим един от друг? Кой ще ни научи да вложим усилия в близостта помежду ни?“ питаше малкото дете, а хората се замисляха как едно малко дете може да е толкова мъдро.

„Възрастните се възхищават колко са мъдри децата едва, когато поискат не само да ги изслушат, но и да ги чуят наистина“ казваше детенцето и се усмихваше. Но и усмивката му е  някак винаги тъжна. Виждали сте такива хора, нали – усмихнати, но очите им са някак тъжни. Такава е и малката Вина.

Хората всъщност не се страхуваха от самата ледена старица – плашеха се от ледената стихия край нея. Искаха да й помогнат, но не успяваха да я доближат.

Малкото момиченце често посещаваше онези, които Тъга вече е посетила. Всички разказваха на детето колко е мъдра Тъга. Как има обяснение за много неща. Как им е казвала: „Ти си тук с мен, защото сега за теб няма друг другаде… и имаме нужда да сме заедно“.

Скъпо приятелче, как изглеждат според теб Вината, Самотата, Разочарованието, Разкаянието? Можеш ли да ги нарисуваш? Различават ли се по нещо и по какво? Можеш ли да разкажеш кога си чувствал/а самота, вина, разкаяние и разочарование?

Прегръдката на Тъга

Докато Страх може да създава реки от лава и огън, но прегръдката му е ледено-студена – прегръдката на Тъга е топла и уютна. Топлите й ръце те приютяват и тя внимателно те завива с големия си вълнен шал, за да те стопли.

Тъга ще те изслуша. И всеки път ще запише в свитък това, което те прави тъжен, за да го чете и да търси смисъла… или за да го сподели с друг, а може би ще ти го припомни след време, когато имаш нужда. От всеки нов свитък дисагите на гърба й натежават повече. Може би ще се запиташ кому е нужно да слуша и записва чуждите тъжни истории . Тъга ще ти каже, че всяка история е урок, дори тъжната. „Разбираш, че имаш някого до себе си, когато е готов да изслуша и най-тъжната ти история“ – казва Тъга. Тъга рядко дава съвети, защото се бе убедила, че често е достатъчно да изслушаш другия, за да го успокоиш. Тогава решението може само да се появи.

Хората, които не искаха да опознаят Тъга се страхуваха да я прегърнат. Дори да я погледнат в очите. Свеждаха глава в поклон пред Владетелката на Кралството и така можеха да видят само сянката й. Но когато Тъга съчувства на някого – сянката й приема неговата форма. Затова хората понякога виждаха сянката на великана Ярост, или на Гняв, или на Страх – но това беше просто, защото в този момент Тъга им съчувстваше.

Затова хората, които не бяха пожелали да опознаят Тъгата, често я бъркаха с Гняв, Страх или други Владетели, които са виждали преди нея. Разбираха, че са се заблудили едва, когато нежните ръце на Тъга ги прегръщаха и стопляха.

Затова мъдреците в Синьото Кралство често казваха: „За да видиш и разбереш Тъга… първо трябва да я прегърнеш“.

Когато Радост откри щастието

Тъга и Радост са сестри-близначки, които въпреки, че винаги са на различно мнение, много се обичат и уважават една друга. Веднъж, обаче, се случи нещо, което ги раздели.

Докато Тъга има умението да пише, Радост умее да рисува. Картините й са като живи и всички им се радват… е, почти всички… някои се натъжаваха, защото рисунките им припомняха отминали случки.

Веднъж Радост научи, че много от нейните поданици не са щастливи и независимо какво ще им нарисува и колко радостно ще го опише пред тях – те просто не могат да изпитат щастие. Първоначално си помисли, че е някаква болест, защото нещастните хора ставаха все повече и повече, затова реши да се посъветва с най-добрия лечител в Четирите Кралства – Доверие.

Доверие изслуша всички „симптоми“ на „болестта“, която Радост му описа с огромно притеснение, след което й даде един от своите мъдри съвети: „Рисувала си само това, което радва теб. Твоята радост не е тяхна радост. Твоето щастие не е тяхно щастие.“

  • Нищо не разбирам! – отсече Радост и се нацупи
    – За да нарисуваш тяхната радост първо трябва да я чуеш! – каза Доверие и се усмихна леко
  • Но как? – залюбопитства Радост
  • Изслушай хората – разбери от какво те самите имат нужда, за да се зарадват.
  • Не е възможно да разбират повече от мен! Та аз съм самата Радост! – ехидно отсече Радост и гордо вдигна глава
  • О, Радост! Толкова си наивна. Ти разбираш своята радост. Но, за да бъдеш и тяхната, трябва да разбереш как тя изглежда за тях. Ние всички се радваме на различни неща. Когато видиш това, ще разбереш, че силите ти са далеч по-големи от тези, които в момента те окриляват. Вниманието към другите ще превърне картините ти в истинска радост за тях. – мъдро я посъветва Доверие.

Радост се замисли и бързо заключи, че Доверие има право и определено трябва да опита този нов начин за даряване на хората с радост. И без това нямаше друг избор, тъй като искаше нейното Жълто Кралство да е най-радостното, а с тази „болест“ напоследък това не се случваше изобщо.

Започнала Радост да пита хората какво точно ги радва и рисувала приказни живи картини по техните спомени… и това наистина помогнало хората да се усмихнат и да се зарадват, но бързо след това носталгията отново ги натъжавала. „Прилича много на моят спомен, но никога няма да е същото…“ казвали тъжни хората и си тръгвали от изумената Радост.

Радост се ядосала много и бясна отишла при Доверие:

  • Твоят съвет не струва! – креснала Радост
  • Не ги ли зарадва? – попитал Доверие
  • Да, но само толкова… искам не просто временна радост, а да ги направя щастливи за дълго време – нацупила се Радост
  • О, скъпа моя Радост… нищо не може да бъде едно и също винаги, и това е най-прекрасното! Почакай, ще ти дам лек за този проблем! – отвърнал Доверие и се разровил из хилядите шкафчета, кутийки и стъкленички в своята лечебница – Намерих го! Ето!

Доверие държал в ръцете си малко цветно семенце – много причудливо, каквото Радост никога не била виждала до сега.

  • О, какво е, какво е?! – заподскачала от щастие Радост
  • Това са семенца щастие. Трябва да ги посадиш. Отиди на голямата зелена поляна в моето кралство, избери най-хубавото според теб място и ги засади. Но преди да ги заровиш в земята трябва да си представиш какво искаш да порасне от семенцето и то ще порасне точно каквото си го представяш. – казал с усмивка Доверие
  • Наистина ли?! Мое щастие, което може да порасне толкова огромно, че да радва всички в Четирите Кралства?! – засияла Радост
  • Ще порасне твоето щастие. Но не забравяй! Щастието изисква грижа и внимание! Ако ги имаш, ще видиш как можеш да го създаваш дори без да рисуваш – само като си го представиш!

Радост се затичала към голямата поляна в Зеленото Кралство. Както обикновено нямала никакво търпение. Клекнала в тревата, затворила очи, притиснала семенцето до гърдите си и се замечтала. Представила си приказно красиво дърво с голяма корона и силни корени. Дърво, което да е толкова забележително и голямо, че да можеш да го видиш където и да си в Зеленото Кралство. „То ще бъде мястото, което ще събира хората и ще ги прави щастливи“ пожелала си Радост и заровила семето на щастието.

Минали дни и Радост решила да посети голямата зелена поляна, за да види какво се случва със семенцето й. Стигнала до мястото, но гледката я разочаровала дълбоко – вместо приказно-чудатото дърво, което си представяла, там имало само едно дребно стръкче, веещо се дори от лекия ветрец. Радост се притеснила много, че не е направила нещо както трябва и решила да изчака още малко с надеждата, че нейното дърво на щастието ще се появи след още няколко дни.

Уви – минавали седмици и месеци, стръкчето пораствало и станало тънко клонче с няколко листенца… но не и това, което Радост си била представила. Радост много се вбесила и отчаяла. Рекла си „Този Доверие е голям шарлатанин! Не може да му се има доверие!“ и решила да забрави за семенцето, което й носело само тъжни мисли и дразнения.

Минало време и до ушите на Радост достигнала мълва за приказно-красиво дърво, където всички се събирали, на което всички се възхищавали и радвали – същото , каквото си била представила, когато посявала семенцето! Радост заподскачала от вълнение и побягнала към голямата зелена поляна, за да види дървото.

Стигнала, но… на мястото на дървото, за което всички говорили имало голям изсъхнал пън, а върху него – малко свито момиченце. С чудни руси къдрици, прегърнало една голяма зелена гъсеница. Около детето прелитали красиви пъстроцветни пеперуди в багрите, в които Радост си представяла цветовете на нейното приказно дърво.

  • Дете, кажи ми, къде е приказното дърво, за което всички говорят?! – нетърпеливо попитала Радост
  • Беше точно тук, където стоя сега. Отсечено е. Грижех се за пъстрата му корона – направих я красива и величествена. Тя събираше всички и под нейната сянка и красота те бяха щастливи. Но дърварят го отсече с брадвата си… – заплака детето
  • Щастието! О, щастието! Получило се е! Дървото наистина е донесло щастие! – заподскачала Радост
  • Но вече го няма. Надявах се, че ако остана тук ще мога да му помогна да порасне отново, но уви – единственото, което расте е тъгата ми по загубения ми дом.
  • Не тъжи, дете! Къде е твоят дом, ще те заведа и ще се зарадваш отново!
  • Моят дом беше дървото. Дърварят ме извая от неговата сърцевина и моята скулптура оживя в същата нощ.

Радост изтръпна от тези думи. Нима е възможно? Нима от малкото семенце на щастието е създала живо дете? Нейното дете!

  • Виж… аз създадох дървото от едно малко чудато семенце. Трябваше да си представя какво е щастието и да засадя семенцето. – сподели Радост на детето
  • Е… тогава значи… аз съм твоето щастие… – каза детето
  • Да! Трябва да е така! Ти всъщност трябва да си моето щастие! Моето дете! Кажи ми, как се казваш малко момиченце?
  • Любов.

Може би се досещаш, драги читателю, за легендата за Страх и Любов (в приказка за Страх) – сега ще ти разкажа още какво се случило. След като Страх и Любов се скарали кой е по-виновен за отсичането на техния дом, двамата се разделили. Страх потеглил на юг, минал през Жълтото Кралство и стигнал до Червеното, където го посрещнал Гняв. Любов, от друга страна, решила да се върне на мястото, където било дървото и да опита да възстанови своя дом. Цветовете на короната се превърнали в красиви пъстри пеперуди, а в сянката на дънера се криел стар приятел – голяма дебела гъсеница, която Любов добре познавала.

Любов и нейният приятел – голямата гъсеница от чудното дърво.
Скъпо приятелче, как изглежда твоята любов? Каква е дрехата й и какво обича да прави? Разкажи на своите близки за нея, нарисувай я и я опиши – обясни защо си я представяш така?
  • Какво правиш тук? – попитала Любов гъсеницата
  • Крия се както винаги, радвам се, че се върна! – усмихнала се гъсеницата
  • И ти си останал без дом… – натъжила се Любов
  • Вече не – имам теб, ти си тук! А какво е да имаш дом – да си някъде, където можеш да споделиш щастието с приятел! Значи това е дом за нас с теб – казала гъсеницата и се наместила в скута на Любов.

Любов останала с нея върху огромния пън в центъра на голямата зелена поляна. Такава си е Любов – трудно се разделя с местата, където е било сърцето й.

Но сега малкото къдрокосо дете беше открило Радост – нейната майка; щастие, което споделят помежду си.

Радост завела Любов в големия замък, който с Доверие били построили на границата между Жълтото и Зеленото Кралство. Там тя нарисувала хиляди портрети на своето дете и ги окачила по всички стени във всички стаи на замъка.

В Жълтото Кралство дни наред имало нечуван и невиждан пир – всички празнували новата владетелка – малката Любов. Всички й се радвали, всички я обичали!

Радост поканила другите владетели да се запознаят с малката Любов. Пристигнала Отвращение, огледала от глава до пети Любов с големите си очила, дръпнала се две крачки назад и повикала поданиците си. Те донесли голямо изящно огледало. Отвращение се изпъчила гордо и казала: „Това е подарък от мен за теб, скъпа Любов! То ще те показва винаги такава, каквато си! Пожелавам ти това огледало винаги да те прави щастлива!“ и после допълнила тихичко „и да не оставяш следи от пръсти по него!“, след което си тръгнала.

Отвращение и подаръкът й към Любов

Дошъл Гняв и й подарил красив букет цветя: „Това са няколко от малкото цветя, които отгледах в Червеното Кралство! За теб са!“. Любов засияла – букетът бил толкова красив и уханен! Заговорили се с Гняв, но не за дълго, защото големите кръжащи наоколо пеперуди го дразнели и разсейвали, а когато видял гъсеницата да яде едно от цветята в букета му – съвсем започнал да се разярява и… решил да си тръгне преди да се превърне в разрушителен великан.

Накрая пристигнала Тъга, сестрата на Радост. „Аз ще ти подаря успокоение и примирение. Разкажи ми своята тъжна история“ прошепнала Тъга и протегнала топлите си длани към малкото дете. Любов си спомнила за своят дом – дървото на щастието. Красивата му корона, ведрата му сянка. Спомнила си за Страх… къде ли е той сега… дали е добре… какво се случва с него… та той дори си няма дом! Любов замълчала и заридала. Отскубнала се от Тъга и се развикала: „Какъв е този дар! Не искам да съм нещастна повече! Защо ми го причини!“.

Още преди Тъга да успее да отвърне се появила нейната сестра, Радост.

  • Как смееш да огорчаваш детето ми, моето единствено щастие! Та нали то трябва да бъде щастливо! Нали трябва да се почувства обичано! Защо си дошла – да го съсипеш?! Напусни замъка ми! Напусни кралството ми! Не си желана тук! Няма да позволя на никого повече да натъжава детето ми! – крещяла Радост, а Тъга си тръгнала безмълвна.
  • Дъще, обещавам ти – повече няма да те натъжава!  Нито тя, нито друг! – обещала Радост и решила да вземе мерки.

Радост написала закон, според който Любов не може да излиза от замъка, тъй като навън животът може да е прекалено тъжен за нея. Помолила Гняв да пази замъка, в който Любов била заключена, и да сигнализира веднага щом види Тъга наоколо.

Всички жители молили Радост да видят малката Любов. Радост отказвала Любов да се среща с когото и да е. Страхувала се, че ще я натъжат. Ужасявала се, че така ще изгуби щастието отново и този път завинаги. Хората, обаче, настоявали да споделят своите пожелания към Любов, затова Радост им разрешила да изпращат пожеланията си, завързани за балони, които вятърът да отнесе при Любовта.

Любов получавала постоянно стотици балони със завързани за тях пожелания от жителите на Кралството. Таваните на всички зали от замъка били изпълнени с пъстрите балони, а стените били изрисувани с цветни портрети. По цял ден Любов си играела сама в замъка. Е, не била съвсем сама – нейните пеперуди и голямата гъсеница били с нея. Често Любов заставала пред огледалото да се огледа. Сресвала златните си коси, оправяла рокличката си – кокетничала.

Дните минавали, а Любов прекарвала все повече време пред огледалото.

  • Мамо! Каква художничка си ти? Защо не си нарисувала нещо красиво на роклята ми? Виж колко е невзрачна! – цупела се Любов.
  • Ох, колко съм глупава! Ама разбира се! Ще ти нарисувам най-красивото нещо, което съм виждала – дъгата! – и Радост нарисувала цветна ярка дъга с четката си.

Любов не спирала да се гледа в огледалото и да суетничи. Съвсем забравила за своите приятели. Спряла да чете пожеланията на хората – изхвърляла ги през прозореца на замъка и оставяла балоните, за да си играе с тях. А те можели само да се пукат.

Не спирала да се гледа в огледалото и да си се любува.

Един ден Любов си представила как има приказно красива рокля. Погледнала в огледалото и … чудо! Била облечена в нея! Пеперудите, накацали по косата и тялото й изглеждали в огледалото като големи скъпоценни камъни. Босите й крачета били обути в красиви обувки, а балоните в ръцете й приличали на огромни диаманти. Огледалото показвало това, което Любов искала да види. Това било щастието за нея – самотно, позлатено. Тя нямала нужда от никого – само от огледалото си. Заключила се в замъка си забравила постепенно за всички, които са й пречели да се оглежда и възхищава на себе си.

Самовлюбеност - приказки за деца  за развитие на емоционална интелигентност
Скъпо приятелче, можеш ли да обясниш кога човек става самовлюбен и до какво води това? Можеш ли да разкажеш такива истории и да дадеш примери?
  • Какво си направила?! – разочарован и запъхтян стигна Доверие до Радост
  • Не те разбирам? Повиках те за помощ, а ти ме обвиняваш в нещо. – зачудила се Радост
  • Затворила си Любов! Не можеш да затвориш Любов! Никой не може!
  • Не е вярно, тя се затвори сама. От тогава кралството ми се унищожава под лъчите на слънцето – те изгарят всичко, гората изсъхва и се превръща в пустиня. Дъждовете спряха и сушата ще погуби всички ни. Дори вече не мога да рисувам – няма дъжд, няма и дъга. А аз взимам цвят за моите бои от дъгата… Помогни ми, моля те!
  • О, Радост! Да запазиш щастието не означава да отделиш Любов от Тъга. Любов има нужда да споделя, да е свободна. Така си я превърнала в Самовлюбеност и си я оставила да живее в собствените си илюзии.
  • Но тя е щастлива… – посърна Радост
  • Тя се опитва да се излъже, че е щастлива – сподели разочарован Доверие.
  • Повикайте сестра ми! – извика на придворните си Радост.

Една сутрин Гняв дочу огромните крила на Надежда. Погледна през големия си бинокъл и видя, че Надежда, хванала Тъга, лети към замъка, където е Любов. „Трябва да предупредя Радост!“ – сепна се Гняв и затича към Жълтото Кралство.

Любов се оглеждаше в голямото си огледало и си се възхищаваше. Изведнъж скъпоценните цветни камъни отлетяха от нея – пеперудите й я напуснаха и кацнаха върху големият шал на малко момиченце в другия край на голямата зала.

  • Това са моите пеперуди! Върни ми ги! Коя си ти?! – развика се Любов
  • Аз съм Вина, но за теб мога да бъда  Отчаяние, Съмение, Самота…
  • Защо си дошла?
  • За това – и преди Любов да каже или направи каквото и да е, малкото момиченце изтича и я прегърна толкова силно, че мигом я стопли.

Тогава се случи истинско чудо – малкото дете започна да остарява и пораства, вкопчено в прегръдката си с Любов. Превърна се в чаровна дама – в Тъга. Любов се стресна в ужас и се отскубна от топлата прегръдка:

  • Аз те познавам! – извика Любов
  • Как ме познаваш? – прошепна Тъгата
  • Ти си Тъга, моята леля! Мама каза, че си опасна и винаги ще ме натъжаваш. Не бива да те доближавам! – кресна Любов и се отдръпна още повече – Защо си тук, махай се!
  • За да не сме сами… – промълви Тъга
  • Ти си сама! Аз никога не съм сама! Мен всички ме обичат! – разкрещя се ядосана Любовта – … Всички!!

Ехото понесе последният вик на Любов. „Всички! Всички! Всички!“ носеше ехото, а Тъга замълча докато то дълго се носи изпълвайки всяка стая от големия празен замък. Любов също замлъкна. За първи път се вслуша в ехото и разбра колко сама е останала. А онези всички бяха далеч – някъде отвън, заедно. Тя беше сама със собственото си ехо… Любов се натъжи и Тъга го усети – започна да старее и да се изгърбва в немощ.

  • Ехото на самотата, дете… то ме вика при теб. Не можеш да се предпазиш от мен без да се предпазиш и от Радост. Разбираш ли?
  • Значи… си тук, за да ми обясняваш, че си нямам нищо и никого?! – сопна се Любов и се натъжи още повече
  • Тук съм, защото си повярвала, че имаш всичко… а това е твърде много… твърде много за губене… Тук съм, за да ти припомня.

Тъга остаря и целият замък се вледени. Със сетни сили вдигна ръце и в голямата зала се разрази истинска буря, която отми портретите на Любов, които Радост бе нарисувала. Цветните бои се стичаха по стените и оформяха писания за важните изгубени от Любов неща и хора. За красивото дърво, което беше неин дом. За Страх. За празният замък, превърнал се в неин затвор. За това, че е предала своите приятели пеперудите, голямата мила гъсеница… и дори не е разбрала. За илюзията в голямото красиво огледало.

Любов заплака и проливните тропически дъждове заваляха отново в Жълтото Кралство. Греещото слънце сътвори чудни дъги както преди. Сушата свърши.

Гняв влетя в голямата зала и видя разплаканото дете.

  • Какво й направи! – пламна Гняв – Изтрий написаното!
  • Не можеш да изтриеш видяното, не можеш да изтриеш случилото се. Можеш само да си дариш време да го преживееш. – прошепна старицата и удари в земята с ледения си бастун.

Всичко се скова в лед. Огледалото, подарък от Отвращение, се пръсна на хиляди парчета, а вихрушката, причинена от ледената старица го разнесе навсякъде из Четирите Кралства.

Любов изтри сълзите си, наведе се към последното парче от нейното огледало, и го хвана. Гняв онемя – за пръв път почувства облекчение. Започна да се смалява и се превърна в джудже. Сигурно си мислиш, че това го е подразнило – да, но също така му даде надежда, че има някой, който да го успокои… и това е Тъгата.

Любов се погледна в парчето от огледалото – там вече я нямаше Самовлюбеност в красивата й златна одежда, обсипана с бижута. Там стоеше едно малко къдрокосо момиче – самата Любов. Без илюзии – чиста и истинска, каквато бе забравила, че може да бъде.

  • Ах! – извика Любов и пусна парчето на земята – поряза ме!

В замъка влязоха Радост и Доверие. Любов се затича и ги прегърна. „Никога не ме оставяйте сама! Без вас аз спирам да съществувам!“ плачеше Любов в прегръдките им. Доверие превърза раната й, а Радост я успокои.

  • Разкажи ми дете! Разкажи ми за всичко, от което някога те е боляло! За всяка рана – видима и невидима. – рече Тъга и извади нов свитък от дисагите си.

Гняв, Радост и Доверие оставиха Тъга и Любов сами. Любов дълго споделя на Тъга – сподели й всичко, което й тежеше. А Тъга топеше черното си гарваново перо в стъкленицата със сълзите й и записваше.

  • Сълзите ми върху тези свитъци ще избледнеят с времето също както твоята тъга… но колко време ще е нужно дори аз не мога да ти кажа – прошепна Тъга
  • Защо избледняват? – попита Любов
  • Ако сълзите ми бяха мастило, което никога не се изчиства – всички щяхме да останем мръсни за цял живот, дете!

Любов се досети, че е премълчала нещо от своята майка, Радост. Премълчала е за Страх. Реши да сподели на Радост и Доверие за него – нейното братче, с което са се разделили. Любов се разкайвала за това, че са се скарали, че не са заедно и че е премълчала за него пред Радост. Решила да изпрати няколко от своите пеперуди да открият Страх.

Любов също запази парчето огледало, но не пожела да потърси другите. Така или иначе счупеното огледало не може да бъде поправено. Страхуваше се да хване парчето отново – сещаше се за големия си белег от порязване. Понякога, обаче, изкушението й надделяваше и тя се порязваше отново. Отново и отново…

Милата Любов. Босоного дете с толкова белези по така нежните си ръце и нито един по нозете си – тича из Жълтото Кралство, гони пеперуди и играе с пъстри балони. За нея, Радост и Доверие имам още много да ти разказвам, а ти ще ги познаеш в следващите ми приказки…

Продължете към следващата приказка от историята: Приказка за Отвращение.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *