В ежедневната ни работа с родители и педагози често се връщаме към онези трудни, развихрени моменти у дома или в детската градина и училище. Счупена играчка, ненаписано домашно, разлята чаша вода, остър вик или пренебрегнато правило. Наричаме теи моменти  – „Ситуация, която не се е развила според добрите ви очаквания“. Използваме я като ресурс за трупане на опит и даже конструирахме методика, която изхожда именно от тази …СИТУАЦИЯ.

Именоо В тези секунди, когато емоциите прелеят, у възрастния често, през натрупаните множество обстоятелства около ситуацията  – автоматично се задейства реактивен механизъм: „Наказан/а си!“. Понякога придружено с крясък или крясъци… Без дори да е необходимо да се използва думата НАКАЗАНИЕ.

Какво всъщност се случва в детския мозък, когато наказваме, и каква е алтернативата, ако целта ни е истинска саморегулация и личностна отговорност?

В практиката си сме забелязали, че думите наказание и дисциплина често се използват като синоними. Истината е, че те са две коренно различни философии. Едната се опитва да контролира през реактивност и страх, а другата обучава и изгражда умения през връзка и ясни граници. И да – наказанието често е плод на реактивната ни природа, импулсивната… Дисциплината е нещо, което е плод на обмисленост и поглед в бъдещето. 

Наказанието: Външен контрол през страх и срам

Наказанието се фокусира изцяло върху грешката и миналото. То почти винаги е първичен импулс на възрастния, породен от собствен гняв, претоварване или разочарование. От емоционална незрялост и от невъзможност за поемане на емоционална отговорност – тоест отговорсност за собствените емоции и чувства, които възрастният често приписва на поведението на детето.

Какви са характеристиките на наказанието?

• Задвижвано е от афекта на възрастния: Реакция в момент на емоционално пренапрежение. Детето изживява този момент доста драматично в повечето случаи.
• Активира срам, обвинение и страх: Използва емоционален натиск, за да накара детето да „съжалява“. В дългосрочен план – детето се адаптира към това, като отнема способността си да чувства – заради срама, който е непосилен, идващ от любим човек. Спреш ли една емоция – всички се изключват. Няма момент, в който можем да се изключим само от една, защото е неудобна. Когато адаптирането се случи – често възрастният казва за детето „апатична е, не я интересува нищо“. Всъщност – това са защитни механизми. Срещу срама и вината.
• Прилага случайни или сурови последствия: Липсва пряка логическа връзка с поведението (напр. „Понеже не си подреди стаята, няма да гледаш телевизия цяла седмица“). Лишаването на детето от нещо, за да го „научим“ да прави друго – по този начин е крайно неефективно – със сигурност сте го установили, ако вече сте го прилагали.
• Спира поведението само временно: Действа единствено на ниво външен страх от реакцията на родителя.

Последният булет е много съществен – понеже действа временно – родителят се заблуждава, че това е най-доброто решение. Страхопочитанието получено в този момент – е наградата и търсеното родителско облекчение, но перспективата от този тип отношения – не е добра. Не изгражда откритост в отношенията. Със сигурност не създава навика за поемане на отговорност. 

Какво научава детето на социално-емоционално ниво?

Наказанието не изгражда вътрешен морален компас, нито умения за справяне. То фиксира в детето вярването: „Аз съм лош/а“ или го учи на адаптивно прикриване: „Трябва да внимавам следващия път да не ме хванат“. Наказанието контролира поведението за момента, но спира процеса на учене.

СПИРА ПРОЦЕСА НА УЧЕНЕ!

Един от най-тежките уроци на наказанието е:

„АЗ НЕ СЪМ ДОСТАТЪЧЕН!“

В практиката си общувам ежедневно с твърде много деца, които се борят с усещането си за недостатъчност, за да бъдат обичани, но и с твърде много възрастни – които са пораснали като НЕДОСТАТЪЧНИ ДЕЦА.

Дисциплината: Обучение, връзка и развитие на отговорност

Етимологията на думата дисциплина идва от латинското discipulus – обучение, напътствие, учене. Дисциплината не е борба за власт или надмощие. Тя е процес, при който възрастният е котва за детето и му помага да разбере социалния и емоционалния свят.

Какво определя истинската подкрепяща дисциплина?

• Фокусира се върху умението и бъдещето: Въпросът е: „От какво умение се нуждае детето тук и какво може да научи за следващия път?“
• Произлиза от спокойни и предвидими граници: Прилага се тогава, когато емоционалната буря е преминала.
• Зачита достойнството и запазва връзката: Базирана е на взаимно уважение, не прилага унижение.
• Използва естествени и свързани последствия: Последствието е пряко и логично свързано с постъпката (напр. „Разля сока – нека заедно да го избършем“).

Какво научава детето чрез дисциплината?

Дисциплината развива саморегулация, критично мислене и лична отговорност. Тя вгражда градивното вътрешно послание: „Моите избори имат последствия и аз имам ресурса да се справя по-добре следващия път“. То е работа не върху миналото поведение – а върху бъдещото.

Пример за дисциплина:

„Наруши обещанието, затова днес таблетът се прибира. Нека поговорим какво можеш да направиш различно следващия път. Мисля, че можем да намерим решение заедно.“

От какво се нуждаят децата на социо-емоционално ниво?

За да израснат емоционално стабилни, уверени и отговорни личности, децата нямат нужда от авторитарна строгост, нито от родителско съвършенство. Те се нуждаят от:

1. Ясни и структурирани правила – предвидимостта създава усещане за безопасност. Писали сме много по темата и едно от нещата, което може да ви помогне е изграждането на семеен кодекс. Вижте повече в статията: Любопитство към емоционалната интелигентност.
2. Спокойни възрастни – когато детето е в буря, възрастният трябва да бъде неговото пристанище, а не втора буря.Вижте повече информация по темата за успокояването – в статията: ЗАщо тийнейджърът не подлежи на  успокояване при ескалация?
3. Последователни граници – твърдост с уважение, без срам и вик.
4. Предвидими и логични последствия – за да разберат връзката между причина и следствие.
5. Шансове за учене, а не просто корекция – грешката е най-естествената възможност за развитие на социо-емоционална компетентност. За целта е нужна увереността, че в това пространство – грешката е допустима. Тя е ресурс за израстване. Не средство за унижение.

Всяко от тези неща можете да проучите и създадете като намерите информация и подробни съвети как се постига това  в страницата за Пространство за смелост. 

В  описаните правила и съвети – сме реферирали към учебна среда, дали сме примери с учебна среда, но адаптирането за домашна среда е лесно, когато познавате основите на подхода  SPHERE.

Помнете: Детето не е срещу вас

Когато наблюдаваме предизвикателно поведение, лесно е да го интерпретираме като провокация или „инат“. Но от гледна точка на детското развитие истината е съвсем различна:

Децата се учат, а не се опитват да ви вгорчат живота. Те самите преминават през труден момент, в който неврологичната им система е претоварена, и се нуждаят от вашето спокойно напътствие.

Следващия път, когато се изправите пред криза у дома или в групата, поемете дълбоко въздух, заземете се и се запитайте: „Искам ли да контролирам този момент през наказание, или искам да инвестирам в умение за цял живот чрез дисциплина?“

Чували ли сте за трагичната история на малкия Албърт? През 1920 г един от най-престижните университети в света – Джон Хопкинс – Прочутият експерт Джон Уатсън и младата му, влюбена в него асистентка – Розали Рейнер – започват ужасяващ експеримент. Целта е да докажат, че – страхът и страхопочитанието могат да бъдат възпитани от най-ранна детска възраст. Експериментът е проведен върху 9-месечно бебе – наричано Малкият Албърт. Здраво, усмихнато, спокойно дете на медицинска сестра от болницата.

• Показват на детето бял плъх, заек, куче и маска на Дядо Коледа. Албърт не проявява никакъв страх.
• Докато Албърт спокойно си играе с плъха те удрят метална тръба с чук, бебето се стряска и започва да плаче. След множество подобни стряскания докато играе с плъха – Албърт започва да изпитва ужас от плъха само докато го види. В последствие бебето започва да плаче на всичко бяло и пухкаво. Пробват с памук, брада, куче, заек. Уатсън и Рейнер доказват т. нар. в психологията класическо обуславяне на страх – изкуствено създадена емоция – чрез асоциация.

Следва трагедията – Психологът Хал Бек открива, че истинското име на Албърт е било Дъглас. Детето е починало на 6 години от мозъчен тумор.

Кое е нечовешкото в тази история?

Уатсън и Рейнер просто връщат бебето на майката с напълно променена нервна система. След това малкият Албърт изчезва от архивите. На майката не е обяснено какво е представлявал експериментът и на практика – никой от тези хора не се е погрижил да успокои детето. Което води до неговата гибел.

• Ако малкият Албърт беше ученик – и вместо звук от удар върху метална тръба чуваше училищният звънец, и знае, че всяко закъснение -е мъмрене, унижение пред всички останали – той по същият начин – както е избягвал всичко бяло в експеримента – ще избягва класната стая, учителите, предметите. Докато се превърне в дете, което не смее да пита, не смее да вдига ръка, не изразява свое мнение. Няма такова.
• Уатсън е мислел, че така учим децата на дисциплина. Всъщност ги учим на нещо, което се нарича емоционално избягване. Най-жестокият модел за конструиране на страха и ужаса.

 Кога 9-месечното бебе Албърт спира да плаче от ужас?

• Когато бъде възпитано, че никой няма да дойде!

Това е един от резултатите на експеримента, с които Уатсън се гордее, че е открил.

Не е нужно да удряме с чук по метални тръби – нашите звуци са други – сарказъм, ирония, унижение пред всички, поглед на отвращение, сравняване с други… И после си тръгваме. Не приемайте наказанието – като да накараме детето да стои право в ъгъла… За да НАКАЖЕМ е нужно толкова малко… А значи толкова много непреодолимост в детското съзнание. 

• През 13 век Император Фредрих Втори – нарежда здрави бебета да бъдат отглеждани без никой да им говори. Всички те – умрели.

• През 20-те години – в Американско сиропиталище – медицинските сестри били инструктирани да не докосват бебетата, да не ги гледат и да не им говорят. Да ги хранят по режим и да ги пипат само, когато ги почистват. Те били чисти, хранени редовно, но масово – измрели, без никаква физическа причина.

• Чували ли сте педиатри или лични лекари да дават съвети: Ще го оставиш да се нареве, бебето е разглезено и те пробва, манипулира те, ще го храниш по режим, ще го приспиваш по режим – за да имаш време за себе си. Не може то да определя правилата. Това всъщност са указания на педиатъра Емет Холт. Те вдъхновили множество американски и европейски сиропиталища. В някои от тях смъртността надхвърляла 80 %.

По-късни изследвания описват този феномен като емоционално изтощение. Смърт от липса на човешка връзка.

Физически – кортизолът отслабва имунитета и предизвиква органна недостатъчност.

НАКАЗАНИЕТО  – като структура – е отдалечаването от човешката ни съпричастност и способност за емпатия… То разрушава устойчивостта, последователността от логически действия…смисъла.

• Научните „догми“ на Холт И Уатсън и днес убиват хиляди „недостатъчни деца“ до днес. Холт и Уатсън ни убедиха, че любовта „разваля“ децата. А ние знаем, че точно тя ги създава прекрасни! И двамата ни накараха да вярваме до днес, че възпитание означава да пренапишеш идентичността на едно дете сякаш е софтуерна програма.
• През 1940-те – Рене Шпиц доказва, че дори най-добре обзаведения учебен кабинет – с най-интересните предмети, дори най-здравословната храна, облекло и мебели – не могат да заместят човешкия контакт.
• Ако изберем да отглеждаме деца, които спокойно и уверено си казват „Аз имам право на грешки, заслужавам да съм обичан, без да съм перфектен“ – няма на никой подкаст, в никоя статия и учебник да се налага да обясняваме – какво е емпатия. Ще трябва само да им помагаме да я навигират – в здравословни за тях самите нива.
• Уилям Уатсън – синът на Джон Уатсън и Розали Рейнер – както разбирате те се оженват…Той се самоубива.
• Другият син на Уатсън – Джеймс – през целия си живот страда от тревожност и тежка депресия. В интервюта – той нарича баща си Чудовище, емоционален садист, който превърна семейството си в лаборатория. 
• Третото дете на Уатсън от предишния му брак – Мери Ив, споделя, че Уатсън е научил хората да градят невидима стена между тях и децата им – и че цял живот баща й не е се научил да бъде човек.

Наказанията – създават стени! Не основи!

Промяната започва от нашата реакция.

Ако искаме да скъсаме с този наследен модел на емоционално изоставяне и неглижиране –  и да отгледаме деца, които знаят, че имат право на грешки и са ценни такива, каквито са, трябва ежедневно да правим осъзнати избори.

Ето нашите насоки как стъпка по стъпка можем да трансформираме родителското си поведение от нагласа за наказание – към нагласа за ВРЪЗКА, ДОВЕРИЕ – и постигане на навици и дисциплина:

От наказания към ВРЪЗКА!

1. Заменете „Плачът е манипулация“ с „Плачът е сигнал за стрес“

• Старият модел (Холт/Уатсън): „Бебето плаче, за да ме контролира и да прави каквото си иска.“
• Новият избор: Плачът при малките деца и бебетата не е стратегия за манипулация – детският мозък все още няма развити структури за сложна манипулация! Плачът е алармена система на нервната система, която ви казва: „Имам нужда от регулация, не мога сам/а“.
• Какво да направим: Когато детето плаче, не си тръгвайте. Бъдете до него. Не е нужно веднага да „поправяте“ емоцията – достатъчно е да предложите спокойно присъствие, прегръдка или просто тих глас: „Тук съм. Сигурен/а си.“

2. Преминете от „Остави го да се нареве“ към „Емоционално заземяване“

• Старият модел: Когато оставим детето да плаче само, то спира, защото е разбрало правилата.
• Новият избор: Детето спира да плаче не защото се е „възпитало“, а защото неврологично изпада в състояние на „замръзване“. Мозъкът му превключва на режим за съхранение на енергия, изпитвайки емоционално изтощение.
• Какво да направим: Вместо да изоставяме детето в бурята му, за да „се научи“, станете неговият външен регулатор. В регулацията на нервната система това се нарича ко-регулация. Първо успокойте вашето собствено дишане, свалете раменете и предложете контакт. Детето се успокоява през вашата нервна система. Ако има нужда – потърсете някой близък, който да бъде до вас в този момент. Ако усещате, че напрежението е станало твърде голямо – и не можете във времето да откриете и да спазвате механизми за реабилитиране – потърсете професионална помощ. 

3. Отделете личността на детето от неговото поведение

• Старият модел: „Лошо дете си, щом правиш така!“ или „Не си достатъчно добър/ра.“
• Новият избор: Поведението е само върхът на айсберга – то е начинът, по който детето изразява неудовлетворена нужда или липса на умение за регулация.
• Какво да направим: Променете речника си. Заменете „Ти си непослушен“ с „Виждам, че в момента ти е много трудно и си ядосан/а, но не е разрешено да удряш“. Уверете го, че любовта ви към него е постоянна величина, дори когато поведението му изисква граница.
• Ползвайте ресурси за идентифициране на емоционалните състояния като барометър на емоциите. 
• Работете по това детето да знае, че има право на всички емоции – използвайте барометъра като познание за емоциите – и изборът на здравословно поведение от всяка от тях.
• Отделете време за свързването на емоциите с важните случки от живота – комплекта карти с емоции и всяка от 16те игри по различен начин може да ви бъде партньор в това.

4. Поставяйте граници през връзка, а не през страх

• Старият модел: Дисциплината е строгост, страх, сарказъм, вик и наказание.
• Новият избор: Дисциплината всъщност означава обучение. Страхът спира поведението само временно (докато сте наблизо), но връзката учи на трайна отговорност.
• Какво да направим: Използвайте формула от две стъпки: Първо свързване, после пренасочване/граница.
  • Свързване: „Разбирам, че много ти се гледа още едно филмче и ти е мъчно, че спираме.“ (Валидиране на емоцията)
  • Граница: „И в същото време е време за сън. Нека изберем коя книжка да прочетем.“ (Ясна и спокойна граница)
• Ако искате да затвърдите връзката и границите между здравословно и нездравословно поведение – трябва да практикувате Опората, която давате на детето именно в моменти, в които нещата не са се развили по най-добрия начин. Тоест когато има проблем – то е било център на проблема, или проблемът го е въвлякъл в себе си. За целта можете да изпозлвате семейната игра ФЪНТАЗИЯ. Тя следва авторска методика, движещата се от проблема към избора на здравословна реакция – не само в конкретната ситуация, а във всяка следваща. Създава навика за търсене на работещи модели на поведение – но помага на възрастния да изгради връзката и доверието с детето – и неговата увереност – че не е само в трудните моменти. Не е наказано – подкрепено е в търсене на верните решения.

5. Излекувайте вашето собствено „Вътрешно дете“

• Старият модел: Автоматично повтаряне на фразите: „И мен така са ме възпитавали,  нищо ми няма“, „Трябва да си силен/а, големите не плачат“.
• Новият избор: Осъзнаване, че тези фрази са били реакция на нашите собствени родители спрямо тяхната липса на ресурс тогава.
• Какво да направим: Напишете за себе си онова малко листче, за което говорим в нашата среща. Кажете на себе си: „Ти беше достатъчен/на тогава. Имаше право да плачеш. Имаш право на грешки и днес.“ Когато дадем прошка и успокоение на себе си, спираме да изискваме перфектност и от децата си.

6. Заменете сарказъма и сравненията с автентично любопитство

• Старият модел: „Виж брат ти колко е послушен, а ти пак излагаш всички.“
• Новият избор: Сравненията и иронията активират същите мозъчни центрове за болка, които реагират и при физическо нараняване.
• Какво да направим: Спрете да сравнявате децата си – с връстници, с братя и сестри или с идеализирания образ в главата ви. Използвайте любопитство: „Виждам, че днес дните ти са по-трудни. Какво се случва в теб? Как мога да ти помогна?“

Моето послание към вас като родители: Не се обвинявайте за моментите, в които сте реагирали през вик или дистанция. Никой от нас не е перфектен и перфектно родителство не съществува. Стъпката към изкореняването на Уатсън и Холт не е съвършенството, а поправката (repair). Когато сгрешите, отидете при детето си, прегърнете го и му кажете: „Съжалявам, че виках. Беше ми трудно, но това не е твоя вина. Обичам те.“

Това е моментът, в който скъсвате веригата на травмата и давате на детето си най-големия дар – сигурността, че е обичано безусловно.

Създадохме курса „Уверен тийн“ именно защото знаем и от години опитваме да подкрепим именно тези взаимоотношения – да намерим баланса като родители – между дисциплината и връзката помежду ни. В този курс с децата създаваме нашето собствено пространство за смелост, в което се учим как да трансформираме проблемите във възможности, как да градим отношения в екип…и как да правим и поставяме граници между здраволсовното поведение и нездравословния импулс. В курса отделихме 2 срещи – в които да сме заедно – деца и родители. Заради общите ни цели и проблеми. Надежди и страхове.

Можете да се присъедините от тук: 

Ще се радвам да споделите в коментарите: Коя е най-голямата ви трудност, когато се опитвате да останете спокойни и да приложите дисциплина вместо наказание?