Опасностите на дигиталния свят и ужасът на всеки един родител – са само повърхността – „ВЪРХЪТ на айсберга“ от посланията и уроците в този шедьовър от мини серии – „Adolescence“, който задължително всеки отглеждаш, работещ и общуващ с деца – трябва да изгледа.

Под тази повърхност стоят всички нюанси на БЯГСТВОТО ОТ ОТГОВОРНОСТ НА ВСЕКИ ВЪЗРАСТЕН в живота на всички тези деца, които не са се превърнали в убийци от днес за утре.

Добрият баща, който е там… И го няма!

Сериалът разкрива ролята на бащата в живота на един подрастващ тийнейджър за изграждането му като достоен, уверен млад мъж, със стабилни ценности. Сюжетът разкрива ролята на онзи добър баща, който има прилична работа… до семейството си е… и едновременно с това – ГО НЯМА!
Говорим за важността на емоционално – ПРИСЪСТВАЩИЯ баща… Онзи, който е способен да се свърже, да валидира, да научи своя син да изразява себе си по здравословен начин – да го приеме!

Когато такъв отсъства, детето  – на прага на зрелостта – започва да търси утвърждение навсякъде  и на всяка цена – и болезнено изстрадва всяко отхвърляне..Не може да управлява импулсите си, Поради липсата на здравословни механизми за изразяване на себе си – каквито не са демонстрирани от неговия мъжки модел – с който отчаяно иска да се свърже.

„Нужно е цяло село, за да отгледа едно дете!“

Сериалът демонстрира, че отглеждането на едно дете – не се случва, обаче, само от родителя му – а от всеки възрастен, който общува с него, оставил модела си на поведение у него. Оставил усещането за безопасност, за утвърждение, за валидиране…или точно обратното.

Тази тема е доста дискретно и изключително реалистично демонстрирана в абсолютно всяка секунда от сериала:

• От изненадата на това съвсем нормално семейство – което обаче ОЧЕВИДНО години наред е живяло така, че някак изобщо да не познава сина си…
• През бездарната работа на полицията, която категорично не знае нищо за света и взаимоотношенията на децата, полицията, която не успява да види сигналите за насилие, които се случват пред очите им… Полицаят, който също е баща  и през неговия образ – още веднъж се имплицира  – отсъствието на емоционалната свръзка, демонстрирана през отчуждението, което има със собствения си син. Когато те няма по този начин за сина ти – е съвсем нормално да останеш сляп – че той също е обект на тормоз  и унижение от съученици.
• През престъпното отсъствие на учителите им, които не просто не познават децата, с които работят, но във всеки момент са готови просто да покажат колко засрамени са от тези деца, които са “ FUCKING IMPOSSIBLE “ (Цитат от филма);
• През умопомрачителния пример за ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА подкрепа, която се явява като последен шанс за реабилитиране на това дете и проблемите му, а демонстрира общуване с уязвимостта на едно дете – равносилно на гадна сделка…. чиито единствен опит за свързване е през подкупване с горещ шоколад и сандвич….

Всичко това водещо до тоталната безизходица на едно поколение, в която едни деца са безкрайно сами, неразбрани, неподкрепени… Защото всеки възрастен край тях е пропуснал не само потенциалите им… но и как този пропуск е създал дефицитите ... Пропуснал е след това – кога проблемите им са се появили….

Как да ги разрешим – е ясно, че не сме адекватни да знаем. Всяка секунда на този мини сериал показва отвращението, което ние възрастните изпитваме към собствените си деца, заради това, че изобщо не знаем как да ГИ ПОЗНАВАМЕ.

И дигиталният свят е най-малкият проблем .  Той е естественото продължение на безизходицата от липса на комуникация, показана във всеки диалог, всяка сцена…всяка фибра на лицето на това изключително талантливо дете – играещо 13-годишния убиец.

Дълбочината е в способността на възрастния да се свърже с новото поколение и да бъде истински ДОВЕРЕН ВЪЗРАСТЕН за едно дете.

ЕПИДЕМИЯТА ОТ САМОТА! Която създава НЕДОСТАТЪЧНИТЕ ДЕЦА!

Тема, която и с международнта организация Narrative 4 и в десетки лекции и обучения на FUNтазия изговаряме като един от най-големите проблеми на съвремието ни. Най-голямата ни чума! Липсата на човещина… На човешко свързване. МАСОВАТА АПАТИЯ! Което – ако гледате под повърхността на УДОБНИТЕ проблеми, като телефони, дигитален свят, „непоправимите деца“ – ще видите във всяка микросекунда тук.

Ето няколко от много важни препратки и ЧЕРВЕНИ флагове във филма:

Насилието може да бъде предотвратено, ако познаваме знаците. А ние не ги познаваме.

Прави ли ви впечатление, че едни полицаи тотално пропускат сигналите, които един тийнейджър в много силен афект – дава през цялата им беседа? Забелязвате ли, как никой не взема под внимание сериозния шок на това момиче, а разпитът към него е само с цел да донесе изгода по разплитането на случая, който е голям проблем за полицията в този момент.

Видяхте ли как момичето даде всички сигнали за неконтролируемо поведение, тотално неглижирано от полицаи – експерти в тази сфера… и собствената му учителка, която всъщност е неадекватна по съвсем друг начин- През цялото време тя демонстрира голяма любезност към органите на реда и НУЛЕВА оценка на състоянието на момичето, нулево желание да му бъде полезна, да намери специалист, който да говори с него. НИКОЙ От тези хора не вижда, че това поведение е огромен сигнал за предстояща ескалация. Всъщност – отлично пресъздаване на действителността- възрастният е вкопчен в належащия проблем и отново пропуска този пред очите му.

И ескалацията идва… Съвсем очаквано.. И отново действаме и със закъснение. Задаваме въпросите … със закъснение.

Всъщност… дори след ескалацията – представител от училището – най-накрая разговаря с момичето. И разговорът е покъртитетелно лицемерен:

Детето, което има нужда да не е само в този много уязвим момент и предпочита да е сред хора, но Хората до него през цялото време му демонстрират, че изобщо не ги е грижа. Дори в този разговор – е упрекът – да си отива…защото сега И ТЯ Е ПРОБЛЕМ в ситуацията.

Учител: „Казах ти, че е по-добре да не идваш днес, любов…“

Ученик: „Къде искаш да отида….?Майка ми не обича да съм у нас, когато нея я няма. Не искам просто да обикалям насам-натам.“

Поредното дете в този филм, изоставено, неглижирано… чието присъствие има за цел да създаде усещането за повтарящите се грешки на възрастните… Модели на поведение, създаващи жертви… които после лесно могат да обвинят като престъпници.

„Скриятият убиец сред нас“ – виж видео:

Експертът-родител – сляп в експертизата си и пример за изгубената връзка с детето!

Обърнете внимание на полицая, който с озадачения си поглед преминава през целия филм – предполагаемо, защото е доста изненадан и разтърсен, а уж това все пак е неговата професия. Въпреки това  – той пропуска експертното си наблюдение – дори да забележи, че собственият му син е обект на тормоз…. Но Този човек – в ролята си на родител – на два пъти показва отсъствието си като авторитет в живота на собствения си син. Срещите между тях имплицират огромна дистанция, отчуждение и липса на всякаква нормална комуникация, особено, ескалираща може би най-силно, когато синът му Адам – отказва да бъде наричан „Синко“ ОТ СОБСТВЕНИЯ СИ БАЩА.  Разстоянието между тях – очевидно е отдавна акумулирано, което е другият много сериозен сигнал в този филм – дори експертите в работа с подобни случаи – не разбират и не съзнават значението на дълбоката връзка между дете и родител и тотално не могат да я създадат. Дори когато самото дете идва и прави всичко възможно да запълни тази пропаст – предлагайки на възрастния повече и повече знание за НОВОТО време, новия свят – възрастният пак демонстрира своята неадекватност, с насмешката и …отсъствието на желание да вникне в думите.

Трудно е за възрастния да влезе в ролята на учащ се от децата – и точно там всичко се съсипва помежду ни… Отказваме да сме в ролята на незнаещите…а трябва да я приемем – защото НИЕ НЕ СМЕ НАЯСНО с новия свят на децата и не само, че е редно да се информираме, но когато дете говори с нас за това- минимум е нужно да СЛУШАМЕ!

Учителят и бягството от отговорност…

 Погледнете откъса с учителя Малик – в него няма дете-убиец, няма нож и кървища и никой не крещи, блъскайки по ничия маса… Нищо скандално! Ако не гледате внимателно, ще го пропуснете като всичко друго, което пропускаме, за да стигне едно 13 годишно дете до убийство!

Този огромен ЧЕРВЕН ФЛАГ е един от МНОГОТО моменти, които ако не си СЛЯП – ще накарат кръвта ти да замръзне. Защото в него виждаш нещо, което всеки ден – е обект на най-тежките казуси на насилие, агресия, апатия, демотивация – с които работя. Казуси, в които проблеми – са винаги възрастните – с тоталното си отсъствие на отговорност към едни деца.
Учителят е по история, по рано във филма става ясно, че детето убиец, изключително умно – има любим предмет – История… И това е учителят по любимия му предмет, даже не е предмет, който детето ненавижда. Питат учителя му дали е забелязал някакви притеснителни сигнали у детето, у своя добър ученик.
Неговият отговор – е част от онова всичко, което не е наред с НАШИТЕ ДЕЦА:

„Аз съм само учител, аз…аз не знам, аз…не знам… ТЕЗИ ДЕЦА СА ШИБАНО НЕВЪЗМОЖНИ. КАКВО ДА НАПРАВЯ!“

След което – избягва от отговорност, както е бягал от отговорност всеки път, влизайки в класната стая, където едни деца са вярвали в него!

Настръхващо!
Защото виждаме тези казуси всеки ден и оставаме безучастни в тях! Около тях стават най-големите трагедии. ВЪЗРАСТНИ в позицията на доверени хора за децата – които отказват да бъдат до тях, но са готови да се оплачат от тях във всеки един момент!

Незаменимият учител за всяко дете – вижте видео:

„Оставете тези телефони“ – крясъкът на невменяемата безпомощност

Всъщност, единствената консистентност в образа на учителите е дефинирана през истеричните им крясъци във всички моменти, в които те просто не знаят какво да направят, за да спечелят вниманието на децата „Оставете тези телефони! Тук те не се позволени! “

Само по себе си това е толкова саркастично, кореспондиращо с българската реалност, която именно в момента е съсредоточена в изобилието от проблеми около БГ образованието – не да ги реабилитира, а  да създава ЗАБРАНИ  за използване на телефони… Акт, Продиктуван от същата тази безизходица, да комуникират новите технологии, вплитайки ги по здравословен начин в процеса…

И все така – силната неспособност да се свържем с децата на човешко ниво, така, че те да не искат да избягат от нас…някъде… в дигаталния свят. Иронично, но  и един сериозен сигнал за нас, че вместо забраните – е нужно да търсим начините, по които да бъдем АДЕКВАТНИ възрастни до децата, да ги разбираме, да се учим да ги познаваме и приемаме, да им осигуряваме място, на което могат да бъдат уязвими и да не бъдат обвинени за това.

„Съжалявам, синко! Трябваше да се справя по-добре!“

 Финалът на сериала ни връща в началото – същият баща, неспособен да приеме сина си, идентичността, емоциите и постъпките му, изрича реплика, която обобщава цялото послание: ние сме поколение на неспособни възрастни, които осъзнават твърде късно, че е можело да направят повече.

Изведнъж изплува прозрението, като лайтмотив на сериала – Позволението да чувстваме, което е отсъствало през цялото време като пример от баща към сина му… Липсата на всеки опит да валидираме и да придадем стойност на преживяванията и неспособността да изградим автентична човешка връзка помежду си… Което системно създава неспособност у едно дете да познава, говори и анализира емоциите си, да ги изразява по здравословен начин, да добива социална осведоменост и да гради механизми за саморегулация.

Дори не е било нужно да бъде лош баща. Достатъчно е било да бъде само безучастен в порастването му. Защото това е забрана много повече от забраната да чувстваш – това е забрана на ИДЕНТИЧНОСТ, чийто последствия виждаме ясно в постъпката на Джейми. 

„Позволението да чувстваме“ – виж видео по темата:

Ако си гледал внимателно, ще свържеш тази сцена с началото – където изпитваш дълбока хуманност към сигурен убиец. Тъжната истина е, че започваме да виждаме потенциала на децата и да бъдем хора с тях… едва когато извършат чудовищни неща.

„Той е умно момче, мразя такива случаи…“ – репликата на медицинската сестра отразява шока на обществото: как е възможно умно дете да извърши нещо толкова ужасно?

„Ще пледирам виновен.“ – единственият знак, че Джейми намира път към личното си реабилитиране и израстване. Всъщност – това е единствената проява на истинска мъжественост и мъжество! Решението за поемане на отговорност, както всяко друго негово осъзнаване, е взето отново в самота и изолация…

 Липсата на реакция от бащата е поредното му неодобрение – но вече без значение. В този момент Джейми демонстрира саморегулация, самоосъзнаване и желание да бъде по-добра версия на себе си. Онова възмъжаване най-после му се случва….

Иронично е, защото дори в този момент, той не може да получи подкрепата на родителя, чието одобрение търси… Което оставя усещане за абсолютна и непреодолима пропаст между нас възрастните и децата ни. Нашите собствени деца – които превръщаме в недостатъчни за …нас!

Недостатъчните и невидими деца – вижте видео по темата:

„Може би трябва да приемем, че не сме направили достатъчно“

Репликата на майката на Джейми отеква и е естествено продължена от песен с емблематичен текст – „През очите на дете“, с гласа на убитото в сериала момиче, както става ясно. Това остава като отчаяния вопъл към всеки родител – че няма място за успокоение в нито един момент – защото пропуснем ли да виждаме, разбираме – да се свързваме с децата си, да им създаваме пространство на споделена уязвимост – ние не просто не сме направили достатъчно… Ние ги обричаме на тежка и чудовищна самота. Нито едно дете не заслужава такава присъда!