Коледна приказка

Съществува ли Дядо Коледа?

Един ден, малко преди Коледа, всички деца по света, които не вярвали в Дядо Коледа, получили покана от самия него. Старецът любезно ги канел в своя дом в Лапландия изцяло на негови разноски. „След точно два дни, точно в 7:00 сутринта на летището, ще Ви очаква мой самолет, който ще Ви отведе до моя дом“ гласеше поканата и завършваше с „Нямам търпение да се запознаем! Приятно пътуване! Хо-хо-хо!“.

Много от децата, които вярвали, че Дядо Коледа не съществува, първоначално помислили, че това е шега от техните родители, близки или приятели. Доста от тях разпитали близките си дали писмото не е от тях, но никой не знаел нищо за никакво писмо. От любопитство всички тези деца били заведени от своите родители до летищата в своите градове в уречените ден и час. Наистина ги очаквал самолет с любезен персонал – отвън в червено, с красиво изрисувани елени на крилата; отвътре украсен с гирлянди, лампички и всякаква коледна украса. Дори имало елхи край двата изхода!

След като кацнали в Лапландия ги посрещнал любезен иконом, който с множество автобуси ги отвел до имението на Дядо Коледа – красив замък с хиляди елхи и снежни човеци в просторния си двор. Икономът ги развел из всички интересни части от имението. Децата имали време за бой със снежни топки, за беседа с най-добрия дизайнер на снежни човеци в Лапландия и в света, за обиколка из стаите в двореца. Дори посетили оборите, където се запознали с елените на Дядо Коледа. Накрая обиколката приключила с разходка из гаража, където били паркирани всички шейни, които Добрият Старец е ползвал през годините.

За никого нямало съмнение, че това наистина е домът на Дядо Коледа. Децата, които до сега били сигурни, че старецът не съществува – вече били на друго мнение. В края на тяхната визита те трябвало да се видят с него и никое дете нямало търпение за тази среща.

Всички деца се подредили на опашка. Икономът канел едно по едно децата за среща с Дядо Коледа в неговото любимо място – личната му работилница за изобретения. Всяко дете, което излизало от работилницата било усмихнато и развълнувано до уши. „Той наистина съществува и е страхотен!“ била репликата, която най-често чували децата, чакащи на опашката.

Към края на деня всички деца се били срещнали с Белобрадия. Икономът ги поканил в просторната бална зала, където ги чакали всякакви коледни сладкиши и вкусни гозби. „Почерпете се, скъпи деца!“ усмихнато подканил икономът и побързал да излезе – отвън, пред имението, стояло последното поканено дете и чакало да влезе.

То било малко сираче, което се скитало по улиците на един голям град – гладно, просещо. Не можело да чете и пише, страхувало се и рядко говорело с хората. Дори не смеело да ги погледне, докато протягало ръка, за да получи евентуално монета, срещу която си купувало хляб. Не познавало парите и се доверявало на хлебаря, че не го лъже. Не познавало и Коледа.

По улиците през зимата сирачето чувало хората да говорят за Коледа, но… всеки разправял различни неща. Било дочуло, че Коледа е Бог, но някои твърдели, че е старец. Все пак, повечето хора казвали, че е дата от календара, затова детето приело, че това е най-правилното твърдение. Дори не подозирало, че има Дядо Коледа и именно заради това получило покана от него. Помолило хлебаря да му прочете поканата и така разбрало, че трябва да е на летището в уречените ден и час. Проблемът бил, че нито имало часовник, нито знаело коя дата е, затова веднага побързало да стигне до летището и там прекарало последните две вечери. Закъсняло с полета до Лапландия, защото било арестувано от полицейските служители на летището, които персоналът на Дядо Коледа убедили, че детето е с тях.

В крайна сметка нашето малко сираче успяло да стигне до голямото имение и изобщо не подозирало защо му се случва цялото това приключение.

„Предлагам ти първо да хапнеш с другите деца в балната зала, а след това ще те разведа, както направихме и с тях по-рано днес. Накрая ще се срещнеш с домакина – той няма търпение да се запознаете!“ – предложил икономът и сирачето склонило.

Детето било толкова уплашено от тайнствения домакин, че решило да разпита другите деца в балната зала как изглежда и се държи той.

  • – Това е баща ми! Не знам как успява да е и тук, и вкъщи! Явно с магия! Има си червен костюм, носи изкуствена брада и шапка! Баща ми е Дядо Коледа! Работилницата му е невероятна, има всякакви чудновати изобретения и купища играчки! Нямам търпение да го видя вкъщи и да го прегърна! – викаше радостно едно от децата
  • – Това е нашият комшия! Познах го по маратонките! Носеше ги и миналата Коледа – така разбрах, че е той! С червен костюм, с неговия глас и се смее досущ като него! Той е Дядо Коледа! И толкова години го е криел! Явно, за да не искат всички в блока подаръци постоянно! – разказваше усмихнато друго дете.
  • – Познавам го от мола – там беше на първия етаж, качен върху един трон от коледни лампички и играчки! Познах го по синята шапка – и в мола носеше такава! Още като го видях, разбрах, че е истински, но все пак се съмнявах малко до днес! Работилницата му е страхотна! Майстори всякакви невероятни играчки! – обясняваше въодушевено едно момиченце.
  • – А добър човек ли е? – питаше плахо сирачето?
  • – О-о-о, да! Най-добрият на света! – отговаряха му децата.

Сирачето се поуспокои. Искаше да види този добър човек. Животът му беше показал, че добрите хора се срещат рядко на улицата, където просеше, затова за него те бяха като семейство. В квартала, където живееше една жена му беше дала меко и топло одеяло. Добра жена, много добра жена. Друга нейна съседка му носеше топла супа един-два пъти седмично. Един добър мъж му купи обувки, яке и шал, а неговият брат му даде малко умалели дрехи от децата му. Сирачето носи новите дрешки няколко дни, но видя, че с тях не успява да изпроси за прехрана – хората решаваха, че ги лъже. „Продай якето си, малък измамник“ викна един чичо веднъж и блъсна хлапето назад. „Нямам пари за теб“ казваха другите хора. Скоро якето се изцапа, обувките също… и хората повярваха, че могат да му хвърлят стотинка за хляб. Хлебарят иначе нямаше да му дава даром храна, защото както той самият казваше „Дадох ти веднъж, дваж, но не мога всеки ден да те храня без пари! И аз имам деца да храня!“. Та нашето сираче си представи как този един хляб няма да може да бъде даден на двете деца на хлебаря, и се ужаси да не гладуват като него. „Те са две, а аз един. По-лошо е две деца да гладуват“ си казваше сирачето и събираше паричките си в шепа.

… и ето го сега, сирачето, вече хапнало си от вкусната почерпка, стоплило се и треперещо от очакване пред големите врати на работилницата на Дядо Коледа. Почука и отвътре се чу детски глас „Влез, влез!“.

Сирачето се учуди и още по-притеснено пристъпи през тежката врата. Вратата се затвори зад него. То се огледа – навсякъде имаше шарени подаръци, красиво опаковани с панделки. Залата беше огромна, с висок таван, до който купищата подаръци стигаха. Навътре в далечината имаше огромно разхвърляно бюро.

  • – Всичко е почти готово за подаряване. Коледа наближава! – каза детският глас.

Иззад високото голямо бюро се появи дете, което закрачи през голямата зала напред към сирачето. Сирачето се взираше в далечната част на стаята и се ужаси – другото дете изглеждаше изцяло като него самия! Същите дрехи, същото лице и ръст. Абсолютно копие – сякаш вижда образа си в огледалото.

Малкото сираче се ужаси и се скри зад една от купчините подаръци. Другото дете заговори:

  • – Не се страхувай! Това е част от моята магия. Дарен съм с нея, за да нося на хората радост, топлина, светлина, любов и уют. С нея им давам надежда и доверие, показвам им пътя към добрината и истинското щастие – споделеното.
  • – Но ти… ти… приличаш на мен! Що за магия е това?! – възкликна детето и се сви в сянката на камарата от опаковани кутии.
  • – Обикновено аз изглеждам така, както едно дете си представя, че изглеждам. Ако едно дете не вярва в мен – то мисли, че съм баща му, комшията му, дядото от мола и така нататък. Но… ти… ти не знаеше кой съм до скоро – не знаеше какво е Коледа. Замислих се, детето ми – толкова много добри хора ти подаряваха топла супа, дрешки, обувки и завивки… но никой не се досети да ти подари Коледа. Коледата – тя има силата да стопля повече от всяко меко одеяло, да е по-уютна от всяка дрешка и да засити душата ти повече от най-вкусната супа. – каза Дядо Коледа.

Сирачето се показа иззад купчината подаръци. Срещу него стоеше старец – леко прегърбен от годините, подпрян на причудлив бастун, на върха на който бяха поникнали шишарки. Беше с най-обикновени дрехи – панталон на шарени кръпки, поизцапан пуловер и елек. Ръцете му също бяха с белези, поизцапани от работата в работилницата. Носеше очила с дебели стъкла – явно доста се беше взирал в изобретенията си през годините и беше позагубил зрение. Имаше голяма бяла брада и прошарена коса. По брадата му се бяха закачили разни бурмички и стърготини, а зад ухото си беше закрепил един дебел молив.

  • – Тогава – наведе глава сирачето – можеш ли… да ми подариш… Коледа?
  • – Да, макар, че, детето ми, ти си Коледа! Дрехите ти може да са мръсни, но душата ти е чиста и светла като Коледа! Никому нищо лошо не мислиш и искаш да направиш добрини без да очакваш облаги и без да е нужно с тях да лекуваш съвестта си! Ти си това, в което вярвам – ти си моята магия, дете! Затова приличам на теб сега – защото ако Коледа може да има лице – тя е лицето на добро дете, за което най-голям подарък е прегръдката и усмивката! – зарадва се Дядо Коледа и извади малка красиво опакована кутийка от джоба на елека си – Ето, ето го моя подарък за теб, мило дете!

Сирачето се усмихна широко и се отпусна щастливо. Протегна ръчички и хвана кутийката. Развърза връзките и разопакова красивата опаковка. Вътре имаше малка като светулка светлинка, която детето събра в шепичката си.

  • – Виждаш ли, дете? Толкова е малка светлината, която може да направи целия свят щастлив. Целия свят! Тази малка светлинка в шепата ти има такава голяма сила! И ти я държиш в ръката си! Толкова е лесно! Изборът, скъпо дете е твой – дали да затвориш шепата си и светлината да угасне, или да ги разтвориш, за да споделиш лъчите й с всички. Всеки човек има този избор. Е, понякога някои хора забравят. Затова съм аз – да им напомня. Не да им налагам и заповядвам, а да им напомня с моя пример. Затова използвам своята голяма магия за онези малки добрини, от които всички имаме нужда. Които всъщност всеки от нас търси и умее да създава.
  • – Искам да дам светлината на всички, Дядо Коледа – сподели сияещо детето.
  • – Тогава бъди част от моето семейство, за да дарим светлината заедно! Искам да ти подаря всички Коледи, които заслужаваш! – каза Добрият Старец и прегърна сирачето.

Някои твърдят, че сирачето и до днес е едно от елфите на Дядо Коледа, заедно с другите елфи, които носят Духа на Коледа във всеки дом. Други говорят, че Дядо Коледа подарил семейство на детенцето и всяка Коледа им идвал на гости и пекли курабийки заедно. Трети допреди казваха, че тези неща са измислица, но Дядо Коледа ги покани в Работилницата си и вече вярват в него. Вярват в доброто, в споделената светлина. Защото всички имаме нужда.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *