При деца на възраст между 8 и 12 години може да бъде приложен един много адекватен подход за работа по развитие на емоционалната им интелигентност. Това е подходът, в който се картографират емоционалните състояния с цел те да се разглеждат по-детайлно като процеси, свързани с нашата способност да насочваме вниманието си в някаква посока. Това е метод, разработен и изследван от Др. Иви Екман и нейния баща, който се използва активно в SEE (Social and Emotional Education) учебните системи в много страни по света.

При работата ни по метода с децата, установихме, че мнозинството имат проблеми в много аспекти около разбирането на емоционалните си състояния, още преди изобщо да стане дума за регулирането на същите състояния. Това прави методиката много ефективна, особено когато стигнем до концепциите за регулации.

Схематично методиката представя нещата по следния начин:

Методът разглежда емоциите във времева линия, която започва с тригер, от който се създава емоционално преживяване, което от своя страна води до своеобразен отговор. Интересното е, че един и същи тригер може да доведе до различни отговори в резултат на това, над което отделяме внимание.

Тригерите възникват в резултат на различни обстоятелства и чувства. Заедно с това, какъв ще е тригерът, зависи от нашия мироглед, който е повлиян от нашия предишен опит, лична история и наследени универсални сценарии за важни събития. Всяко нещо може да е тригер за всеки един човек – от това някой да те обиди или да научиш, че твой близък е тежко болен, до това да обърнеш внимание, че косъмчетата от четката ти за зъби са се износили. За някого тригерът с четката за зъби в определен момент може да е също толкова силен, колкото новината за тежка диагноза на близък. Всичко зависи от това доколко обръщаме внимание. И именно вниманието е това, което може да променя съществено нещата в нашата емоционална времева линия, защото то създава осъзнаването им. По тази линия описваме развитието на емоциите си – това е въпросното картографиране.

След като имаме налице тригер – ние обръщаме внимание, което води до осъзнаването на този тригер. Това води до нашето лично емоционално преживяване, което се характеризира със субективните ни чувства и физически промени и усещания. Например усещаме разтреперване, подкосяване на краката, задъхване – това са физическите промени. През това време чувствата ни могат да развихрят въображението ни, защото търсим отговор. Например се скарваме с приятел и започваме да усещаме гняв – в този момент може да си представим, че го обиждаме и той си тръгва, което ни плаши. Съответно субективните ни усещания са, че не е добре да обидим приятеля ни, защото той ще си тръгне, а това е свързано с наши страхове от миналото, когато сме виждали как други хора са се разделяли в подобна ситуация. Емоционалното преживяване е базирано на нашия опит. Затова в методиките за развитие на EQ при децата говорим за споделения от родители и учители опит и подтикването на децата към наблюдение на околните – тъй като те са все още малки и опитът им е малко – чрез тези начини за наблюдение и споделяне, те могат да събират повече опит и осъзнаването на тригерите да е по-правилно и здравословно.

Тук също вземаме решение над какво да обърнем внимание и следва ново осъзнаване – казваме си „писна ми този човек да ме разтреперва“ и така вниманието ни е насочено към неприятното физическо усещане, породено от гнева ни. Осъзнаваме ситуацията през призмата на това неприятно усещане и реагираме.

После следва нашият отговор. Той може да е деструктивен, конструктивен, но може и да е двузначен. Имаме избор в начина, по който реагираме, въпреки че понякога е трудно, защото се чувстваме контролирани от нашите отговори – осъзнаваме, че трябва да отговорим по даден начин, който сме възпитани, че е правилен, макар това да не ни се нрави.

Защо е много трудно да насочваме вниманието си и да бъдем осъзнати?

Когато тригерите задействат емоцията, ние сме под нейно влияние и възможностите да я регулираме може да бъдат много ограничени – поради което емоцията да надделее над трезвите ни решения. Не случайно изследванията коментират проблема хората с високо IQ да не успяват да постигат успехи дори в своите професионални области – именно поради ниско EQ (ЕИ – емоционална интелигентност). С други думи – когато емоциите надделеят, дори най-интелигентният и умен човек може да изглупее и да не успее да използва своя умствен потенциал максимално добре… съответно да се провали.

С течение на времето ние можем да придобием известна яснота за емоционалните състояния, с които сме се сблъсквали, и да развием способност да правим по-добри избори.
Осъзнаването изисква време – в методиката RULER наричаме това време за осъзнаване „Мета-момент“ (открийте практики за работа тук), а тук говорим за пауза за насочване на вниманието ни, което на практика е едно и също.

Изследователите разглеждат осъзнаването най-общо в три отделни части от времевата линия, наричани „емоционални епизоди“:

• Пред-състояние, което се съчетава с някакво събитие и т.нар. „данни за въздействие“ от графиката по-горе.
• Емоционално състояние, в което ние осъзнаваме настоящата си емоция и как тя ни влияе физически и психически (средната част на графиката по-горе).
• След-състояние, което е нашият отговор. Всяко след-състояние е пред-състояние към следващо емоционално състояние. Така емоциите ни могат да получат силен „заряд“ и обикновеното раздразнение да прерасне дори до агресия с фатални последици.

Пет-стъпков модел на Екман за осъзнаването

Нека първо ви споделим 5-те стъпки и какво точно влиза в тях:

Стъпка 2 характеризира т.нар. „импулси“.

Стъпка 4 характеризира нашите действия и т.нар. „сигнали“.

Импулсите от емоцията се превръщат в сигнали и действия. Овладяването на импулсите е признак за емоционална интелигентност.

Разстоянието между стъпка 2 (импулси) и стъпка 4 (действия / сигнали) е променливо във времето. То е зависимост от индивидуалните характеристики на всеки човек и емоционалния профил на човека, интензивността на оценяване на импулсите, както и появилите се тригери и моментното психологическо състояние на индивида.

Например ако моментното ни състояние е свързано с недоспиване предходната нощ и куп предходни изнервящи събития (задръствания, трудно намиране на място за паркиране и пр.) – вероятността да реагираме агресивно на репликата, която наш колега всеки ден ни отправя, е по-голяма, отколкото когато сме отпочинали и спокойни.

„Не ме интересува причината – важното е, че си го направил/а!!“

Това е реплика, която е много вероятно да сте чували от родителите си, учителите си и дори работодателите си. Днес децата продължават да я чуват.
„Не ме интересува“ блокира възможността да работим с детето още от Стъпка 1, което често може да е предпоставка за крайности в емоционалното състояние на това дете.

Действията накрая (в Стъпка 5) могат да са деструктивни или конструктивни. Съответно деструктивни за нас, но конструктивни за останалите или обратното – т.е. могат да са и двузначни. Тук също е важно да бъдат осъзнати – като действия към нас и към другите, но и като последствия за нас и другите. 

Осъзнаването и вниманието върху отделните събития, сигнали и импулси е важно – то трябва да се изгради като навик при детето, а за да се случи това – родителите трябва предварително да са положили нужните усилия в изграждането на този навик.

Как да не прерасне детският гняв в агресия?

Екман, както и други изследователи, разглеждат гнева в различните му степени:

• Раздразнение
  Трябва да научим детето: на търпение, на откритост, на съчувствие (емпатия).
• Фрустрация
  Трябва да научим детето: да се отдели от ситуацията, за да помисли; да погледне на ситуацията в по-широк хоризонт.
• Заядливост
  Трябва да научим детето: да положи усилия да разбере мнението на другия; на когнитивната съпричастност; на отвореност към предлагане на взаимно-полезно решение.
• Отмъстителност
  Трябва да научим детето: да помисли над негативните последици от едно евентуално отмъщение; да се опита да влезе „в кожата“ на другия; да прощава (като тук под „прошка“ се има предвид не опрощаване на вредното или лошо поведение, а като разкъсване на цикъла на негодувание и омраза, т.е. по-скоро отстъпчивост).
• Вбесяване
  Трябва да научим детето: на търпение и търсене на вътрешно спокойствие; да си остави време за размисъл преди да реагира; да си отдели време да разбере причините и условията, довели до това неприятно чувство преди да реагира.
• Ярост
  Трябва да научим детето: да прекъсва физически и психически обстоятелствата, които могат да превърнат яростта в агресия. Екман определя яростта като огън, който може да създаде пожар, но ние трябва да осигурим нужната безопасност и да се погрижим пламъците му да бъдат „успокоени“. Ние учим децата да вдишат няколко пъти дълбоко, което е физическата помощ срещу тяхната ярост, а методиката RULER предлага да подтикнем детето да се погледне отстрани и да потърси най-доброто си „аз“.

Няма „лоши“ емоции – има лоши решения и действия в резултат на емоциите!

Всички методики за работа по развитие на емоционалната интелигентност са категорични именно в това твърдение.
Ако не изпитваме страх и гняв – може да сме неспособни да се защитим и успеем в дадени ситуации. Същевременно всеки от нас ще определи емоцията любов като „лоша“ емоция в един момент, и като „добра“ емоция в друг. С други думи същото важи и за емоциите, които понякога наричаме „добри“.

Емпатията може да е голям проблем и голямо решение

Представете си фирмено заседание, в което управителят на фирмата свиква екип от служители за обсъждане на важен проект. Управителят започва заседанието с обяснения за проекта, но не спира да говори и не дава думата на никой служител. Обявената като дискусия тема се превръща в монолог, а времето на заседанието започва да изтича. Всеки служител има пред себе си избор – дали да прояви съчувствие (емпатия) към управителя и да го остави да говори без да даде думата на никого, или да прекъсне този монолог, за да прояви съчувствие към останалите, защото те също трябва да се изкажат и не са доволни, че не могат.

Емоционално интелигентният човек ще прекъсне управителя с думи като: „Извинявайте, че ви прекъсвам, но времето на заседанието изтича, а имаме някои коментари по проекта. Трябва да обсъдим различни проблеми и подробности, които ще ни помогнат да се справим по-добре като екип. Ако всички са съгласни – можем да използваме оставащото време всеки от служителите в залата да сподели своите позиции по проекта. Съответно да набележим тези позиции като теми за следваща дискусия. Съгласни ли са всички?“. Тук емпатията е насочена към решения, полезни за нас и за околните – всички околни. Целта е положителен развой. Ако емпатията ни е насочена само към управителя – другите служители могат да го приемат като подмазвачество и търсене на лични облаги. Ако е само към служителите – управителят може да го възприеме като вид заплаха или оронване на авторитета му. При всички положения последствията са неприятни за нас и околните ако насочим емпатията си конкретно към някого от тях.

Екман споделя, че Емпатията може да има следното определение:
„Съжалявам, че направих нещо добро за някого, който не го заслужаваше.“

Така за нас емпатията се превръща в проблем и спираме да виждаме какво решение може да бъде.
Често емпатията може да ни служи като оправдание за някоя постъпка („Аз мислех всички да са добре, а то какво стана…„). Често можем да решим, че емпатия заслужават само хората, които са ни удобни.

Затова – както няма „лоши“ емоции, така няма и „добри“ емоции.
Има само лоши и добри решения под въздействие на емоционалните състояния при всеки от нас.

Често ще чувате изказвания „Трябва децата ни да развиват емпатия“ – както разбирате от посочените по-горе примери и тези, това може да е проблем ако не се изясняват действията и решенията, свързани с емпатията. Не можем да очакваме децата ни да развиват самоцелно емпатия – дори емпатията може да прерасне в агресия, ако детето се почувства излъгано и наранено. Затова разглеждаме емоционалните състояния не като отделни фрагменти, а като цялостна картина. Всичко друго би довело до различни проблеми, не до решения.