Приказка за Безименния герой

Здравей, мило дете!

Едва ли ме познаваш, аз съм … хм.. Чувал съм да ме наричат как ли не – Фантазия, Блян, Мечтание, Приказка… Вдъхновение… Обаче май си нямам име… Но това не е и толкова важно… Важна е историята… А моята започна в мислите на едно малко момиче…

Нямах нито форма, нито тяло, дори мозък си нямах, а съм чувал, че това е страшно важно. Но тя ме наричаше мечта и свидно ме пазеше… много много близо до сърцето си… Там където всички мечти се пазят, нали знаеш?

Всеки път когато тя помислеше за мен в нейния свят ставаше светло и топло … беше цветно, пълно с приключения и игри, със забава и приказни герои.. Нейните мисли бяха първият ми дом.. и той беше едно много уютно място.

Понякога ме забравяше. И въпреки, че тогава си нямах тяло, ще си мислиш, че съм си нямал и сърце… Но всеки път когато тя забравеше за мен – това празното ми уж несъществуващо сърце се напълваше с мъка. Не, не… аз не й се сърдех… Разбирах, че пораства и че рядко има време да мисли за мен, и не й се сърдех.. Хей! Та нали така става с всички – порастваме!

И тя порасна… Бях сигурен, че напълно ме е забравила. Нали ти казах, че живеех до сърцето й… а в нейното беше тъмно и студено от много дълго време. Отдавна не беше мечтала, и това беше сигурен знак, че се е превърнала в ГОЛЯМ човек. Каква ирония, нали?
Заспал съм и аз в нея. Но един ден ме събуди тишината от сърцето й. Толкова силно я чувах и така неутешимо болеше от нея, че трябваше да направя нещо, защото това нейно сърце щеше съвсем да стихне и аз никога нямаше да науча – има ли живот извън него … или не…

И го прегърнах – Сърцето й – Силно! Как е станало след като нямах тяло.. не знам.. Но то потрепери, мигом се стопли… и започна да бие по-бързо, и по-често.. по-жизнерадостно някак.. Някакво чудо се случваше в уж несъществуващите ми ръце… и аз все по-силно го прегръщах… Ставаше светло и топло отново… ставаше цветно и нежно…

И аз разбирах… тя се сеща за мен… тя мечтае отново. Сърцето й беше ВЛЮБЕНО! Знаеш ли какво е любов? Ох, за това пък колко имам да ти разказвам! Но сега за сърцето! То беше срещнало друго сърце… също толкова влюбено, също толкова нежно… И непрестанно говореше с него..

Тогава… Пред НЕГО.. тя за пръв път ме изрече на глас… и всичките мисли за мен… И ме възмечтаха двамата заедно. Тя ме нарисува с думи… а Той с ръце… Така се сдобих с тяло… Все още нямам име, но имам…. Дом.. Той много много прилича на първия ми дом от нейните мисли – стопля ме и ме усмихва.. и прави всичко светло и го пълни с цветове… Кръстиха го FUNтазия – като място, в което се случват чудеса, като онова, което се случи с тези две сърца.. и с мен…

Не се чуди, мило дете – истинските чудеса винаги се случват от ЛЮБОВ!

И ти… ти също си се случил от една такава.. После и ти… и аз… и те.. всички порастваме.. но това, което е важно – е винаги да оставим сърцето си отворено, за някой, който е дошъл да го стопли.. и да го напълни с мечти… И… разбира се… да помним историите си.. Това беше моята. И нямам търпение да науча твоята – тук, в твоя малък ГОЛЯМ свят…

У дома… който искам да споделя с теб, Приятелю!