Първите три годинки на нашето дете - готови ли сме за тях?

Психологът Таня Здравкова разказва за Мисията Родител на гости на FUNтазия

12049602_1486485614981211_2792706125791381172_nПреди да споделим за целия й професионален опит държим да отбележим, че за нас Таня е преди всичко приятел – усмихната, позитивна и словоохотлива дама, самата тя – прекрасен родител – съдейки по усмивката на чаровната й дъщеря.

 


Таня Здравкова е квалифициран магистър психолог към Дружеството за позитивна психотерапия в България, член на Световната асоциация по позитивна психотерапия (WAPP).
Таня е готова подробно да разнищи всяка тема, вълнуваща един млад родител. И го прави на драго сърце. Като съосновател на „Възпиталник“ го е правила по безброй курсове, семинари и тренинги, направи го за нас, а сега иска да го направи и за приятелите на FUNтазия. ТУК!
Ние само можем да адмирираме тази нейна благородна и всеотдайна мисия да подпомага родителите в отглеждане и възпитание на децата им. Някак заедно с нея и ние осъзнахме една дълбока и изконна истина – родител е лесно да станеш, но израстването като такъв се случва цял живот.
И тя е тук сега – пред вас, отговаряща на наболели и вълнуващи теми, които сме сигурни, че всеки млад родител иска да разнищи и да победи несигурността си.
Благодарим ти, Таня, за изчерпателните отговори, за цялата „храна за душата“, която споделяш с нас, за всеотдайната подкрепа към всички родители, търсещи отговори – за да пораснат като такива.

Кога наистина ставаме готови за родители?
Зависи какво разбираме под готови. От една страна, никога не може да бъдем напълно подготвени за всичко, което ще ни се случва, това е така не само при родителството.

От друга страна обаче, за да стане човек родител е много важно да е достигнал една степен на зрялост в личностното си развитие, която за съжаление не се постига автоматично с възрастта. Критерий за тази зрялост е постигането на осъзнаване – за отговорността която носиш, раждайки дете; за това, че всяка твоя грешка има последствия за детето ти; за това, че от теб зависи какъв човек ще стане като възрастен. Отглеждането на дете не е нещо, което се случва от само себе си и между другото, и трябва да сме готови да му се посветим. За да реши човек да става родител, е важно да си даде сметка може ли да осигури на детето си наистина важните неща, от които то има нужда, и те не се изчерпват с материални ресурси. Най-важните неща не се купуват с пари – това е времето, което прекарваш с детето, вниманието, връзката, която изграждаш с него. Често в стремежа да осигурят добър стандарт на живот, родителите оставят децата на грижите на роднини или бавачки от най ранна възраст, и хукват да изкарват пари, често дори в чужбина. И така го лишават от това, от което има най-голяма нужда.

Всички сме чували за важността на ПЪРВИТЕ 7 години от живота на едно дете, но малцина знаят ролята на първите 3 от тях. Разкажи ни за тяхното значение, което остава така пренебрегнато от младите родители.
О, това е много трудна задача, тъй като бих могла да говоря с часове по тази тема. Но все пак ще кажа, че този ранен период на развитие е много по – важен за живота ни, отколкото много хора изобщо осъзнават. Ще изброя някои проблеми, които се откриват едва в по късна възраст, но е доказано, че корените им трябва да се търсят във възрастта 0-3 год:

  • всички форми на рисково и асоциално поведение,
  • някои обучителни трудности,
  • ранно отпадане от училище,
  • хиперактивност,
  • проблеми на психичното здраве, психосоматични,
  • сърдечно съдови заболявания,
  • затлъстяване,
  • наркомании!

И ако си мислите, че това не е ваш проблем, защото не може да се случи на вашето дете, ще допълня, че това е само върха на айсберга: съществува и друга, много по голяма група, която не влиза в статистиките, защото са хора, живеещи на пръв поглед „нормално“. Те са без видими дефицити, функциониращи уж добре … но с куп други проблеми. Например, не успяват да изградят удовлетворяваща партньорска връзка, (или все попадат на неподходящия партньор); не успяват да се реализират, да разгърнат потенциала си – професионален и личен; или пък не им достига смелост да вършат нещата, които искат; или пък са аутсайдери, неприети от групата и т.н. Общото между тях е, че те не са щастливи от живота си, но не успяват да го променят. Те са нещастни. Познавате ли такива хора? Аз да. И това отново е продукт на неадекватното родителство.
Какъв е механизмът? Грижата, под формата на откликване на нуждите, която бебето получава непосредствено след раждането си, има отношение към формирането на неговия мозък. Количеството любов, внимание, общуване, са тези, които стимулират и определят развитието му. Удивително, но вярно: неща, които не могат „да се пипнат“ (като любовта например), оказват въздействие върху структурата, и развитието на мозъка – нещо, което е материално. След третата година голяма част от този процес приключва: материалната база (мозъкът) вече е създадена. Развитието му продължава и след това, но то е по скоро количествено, отколкото качествено. В този период се изграждат и реакциите на стрес, които се ползват цял живот и са определящи за поведението.
Другият критичен въпрос в тази възраст е дали бебето ще успее да формира една БАЗИСНА СИГУРНОСТ, която е толкова основополагаща за доброто психично развитие и която също зависи от качеството на ранната грижа. И тук дори не говорим за първите три, а за първата година от живота!
„Бебето ще поплаче, поплаче, ще се умори и ще заспи, да не си луда да го държиш на ръце” Много често сме чували този съвет от съседката, свекървата, приятелка и пр. Така ли е? И правилно ли е?
Доста възрастни смятат, че ако „му подадеш пръст, ще ти отхапе ръката“ , или ако си така добър да го поносиш малко на ръце и да му се порадваш, то после ще иска още и още, и като цяло ще си изпатиш от добрината си. „По добре не рискувай!“
Най-страшното е, че това е вярно: Ако плачът на бебето системно се игнорира, в края на краищата то губи надежда, че някой ще откликне и спира да настоява. Това е удобно за майката, но е опустошително за развитието му. Ако видите бебе, което може много часове наред да стои само, без да плаче и да иска контакт, не завиждайте, това състояние не е естествено. Здравите бебета искат и настояват за това, което им е нужо, и слава богу!
Бебетата имат категорична нужда някой да ВИНАГИ откликва на техния дискомфорт. Казвам някой, защото това може да не е биологичната майка, но трябва да е една и съща фигура, с която то създава емоционална връзка. Това е задължително условие, за да може то да формира БАЗОВА СИГУРНОСТ (за която вече стана въпрос): че „светът е едно добро, хубаво и безопасно място, че някой се грижи за мен и откликва на моите нужди, че аз съм ценен и обичан“. Тази базова сигурност остава за цял живот и въпреки че е неосъзната, оцветява бъдещите преживявания, дава „тон“ на бъдещото поведение и е почти невъзможно да бъде коригирана. И ние наистина възприемаме света по този начин, каквато ни е базовата нагласа за него.
И защо е толкова важно това? Ами представете си какъв би бил животът ви, ако вярвахте в обратното: светът е враждебен, опасен, лош, хората са зли, жестоки, аз съм никой, не съм важен и никой не ме обича. Най доброто, което може да направите в този случай, е да се окопаете, да издигнете стени, да се „барикадирате“ и да не допускате никой до себе си. Тъжно, нали?
Така, че майките, вместо да правят тигели назад – напред с бебето на ръце, чакайки момента да се успокои и да го оставят, е по добре да го „привържат“ за себе си – сега има удобни средства- слингове, кенгура. Така и бебето ще е спокойно и няма да скучае, и майката ще може да върши обичайната си работа. Бебето се приобщава, докато наблюдава какво прави мама, и е добре тя да му говори през това време, да му обяснява какво прави – това носи много ползи за бебето, а и за майката – има си компания.
Манипулатори ли са наистина бебетата?
Нека помислим какво означава това. Явно някои хора вярват, че бебето е едно хитро същество, което се ражда с разни задкулисни намерения и цели, и те най-общо са свързани с това да надхитрят и накарат възрастните да вършат разни неща, обслужващи техните интереси, които нямат нищо общо с реалните им потребности. Абсурдно, нали?
Бебетата искат само това, от което се нуждаят, и не защото са капризни, а защото наистина им е необходимо- физически контакт, общуване, гушкане, милувки, усмивки. Необходимо им е да виждат „искриците в очите на майката“. Вече споменах, че мозъкът им се изгражда именно в това взаимодействие.
Кърмене и общуване! Напоследък много се тръби около кърменето и ползите от него. Но може ли да се каже кое е по-важно – Кърменето или общуването с бебето от най-ранна възраст?
Едното е храна за тялото, другото е храна за душата. И без двете не може и са еднакво важни. Всъщност, те са свързани – когато майката храни детето, тя общува с него – гали го, усмихва му се, говори му, гука му и т.н. Но докато кърменето може да бъде заместено с изкуствено хранене (при нужда), общуването с бебето не може да бъде заместено с нищо- нито със скъпи пеещи играчки, нито с вибриращи шезлонги и столчета, нито с говорещи кукли. Така, че , дори да храним детето с шише и биберон, няма нищо страшно, стига да е налице контактът, общуването, топлотата, която съпътства този акт.
Разбира се, ползите от кърменето са неоспорими (аз лично съм ревностен привърженик), но все пак няма смисъл да се вкарва вина в майките, които по някакви причини не са успели да кърмят детето си. Наистина, понякога независимо от желанието на майката, не се получава.

Татковците често мечтаят за синове, които да се държат „мъжки”, и Често го чуваме от тях като заръка. От какво зависи това?
Няма нищо лошо в това синовете да се държат мъжки. Проблемът е в това, че често имаме изкривена представа за мъжественост, от една страна, а от друга, че имаме абсолютно грешна идея как да възпитаваме тези „мъжки“ качества в децата.
Първо, кои са мъжките качества? Ако приемем, че е мъжко да си уверен в силите си, самостоятелен, решителен, да можеш да отстояваш позиция, и в същото време да си великодушен и готов да помогнеш, всички тези качества са производни на едно – на подкрепата, която са получили децата като малки от родителите си. Няма как да станеш уверен и да имаш добро самочувствие, ако си чувал думи като „Абе ти какъв мъж си, я стига си циврил.“ , „Лигльо“ или „Вкъщи много знаеш и ми се перчиш, ама на детската площадка, нали те видях колко струваш. Що не се перчиш там?“
Няма как да създадеш самочувствие, мачкайки ги в същия момент. Няма каk да си сигурен в себе си, ако хората, които те обичат най-много, ти показват разочарованието си от теб. Обезкуражаването може да има много форми – като започнем от насилието във всичите му проявления и стигнем до „невинни“ неща като подигравки, ирония, сарказъм и дори като пропускаме да забележим добрите неща в детето, а се фокусираме само върху несправянето и неуспехите.
Освен това, спомнете си какво казах за базовата сигурност: ако тя не се е случила и детето не се е преживяло като ценно и обичано, вече е твърде късно да коригираме.

Какво можеш да посъветваш младите родители?
Да са родители с цялото си сърце – само така могат да усетят и да се насладят на родителството – защото това може да бъде невероятно ощастливяващо преживяване, което да даде усещането за смисъл. Смисълът на живота, който търсим къде ли не.
Да са активни и търсещи отговори на въпроси, да слушат интуицията си, да не приемат безкритично всичко, което чуят от по – възрастните.
Да се информират, това е задължително! Да ходят на семинари, курсове тренинги за родители. Ползата е неизмерима! Това би спестило много грешки, които за съжаление ще проличат след години, които не могат да се коригират напълно.
Да се забавляват и да играят, докато родителстват. Да са отворени да се учат, включително от децата си, а също и да се променят. Да не си мислят, че по големите винаги са по – умни и винаги прави.
И най важнотото: да обичат безусловно!
415557_272658909460542_2083845593_oFUNтазните ни деца искат да те подложат на бърз тест на FUNтазията ти.
СПОРЕД ТЕБ:
Какво е Понгон?
Понпон? Ногноп? Пинг – понг! А какво е палепипапипа?
Какъв цвят най-често са котките?
Шарени или черни.
„две седмици” е мярна единица за..?
Нямам идея, нещо много дълго, безкрайност.
Кое е по-голямо даже от „две седмици”
Три седмици. Не но винаги.
Коя е Мама Юба?
Сигурно е някоя известна мама, която се казва Юба. За съжаление, не я познавам.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *